Дейвид Гемел - Среднощен сокол

— Кой си ти? — попита го непознатият с гърлен неприветлив глас.

— И аз съм от риганте като тебе — отговори Бануин. — От село Трите потока.

— Аз не съм от риганте — сопна се мъжът. — Изгнаник съм. Вълкоглавец.

— Сражавал си се храбро на Когдънското поле. Защо биха решили да те прогонят?

Мъжът се изненада.

— Познаваш ли ме? Не… твърде млад си да помниш Когдънската битка.

— Аз ще взема туниката — обади се вторият, мъжага с гъста сплъстена черна брада.

Бануин се взря в малките му хлътнали студени очи.

— Защо пък туниката да се пада на тебе? — възрази третият, който беше по-дребен и имаше рехави руси мустаци. — Няма да ти е по мярка.

— Ще я продам — натърти чернобрадият. — Ти вземи панталона и ботушите.

— Защо се държите така? — попита Бануин, като се постара да овладее гласа си.

Едноокият пристъпи към него.

— Защото сме разбойници, тъпако. Хайде събличай дрехите по-бързо и може да те оставим жив.

Бануин не откриваше милост в единственото му око. Краката му се разтрепериха, почувства се като в деня, когато Форвар го бе вързал за дървото. Сърцето му се разтуптя, надяваше се поне пикочният мехур да не го посрами.

— Няма да ме пощадите — промълви Бануин. — Намислили сте да ме убиете, но не искате да изцапате дрехите с кръв, нито да има дупки в тях. Що за хора сте вие?

— Най-гнусни отрепки — прозвуча друг глас.

Тримата се извъртяха стъписани към русокосия воин, който водеше петнист сив кон между дърветата. Той пусна поводите, извади железен меч от ножницата до седлото и продължи към тях.

— Бейн, не се бий с тях — примоли се Бануин. — Остави ги да си вървят.

— Все същият ще си останеш, а? — подхвърли Бейн добродушно. — Милозлив по душа. Не можем да ги пуснем. А следващият пътник, който мине оттук? Ще го обречем на гибел. Тези твари са като плъховете и с тях трябва да се постъпва по същия начин.

— Плъхове ли?! — изсъска едноокият. — Кой си ти, че…

Бейн вдигна ръка и го прекъсна:

— Бъди така добър да не се намесваш в разговора ми с моя приятел. Ако цениш последните мигове от окаяния си животец, млъкни и погледай лебедите, дърветата или каквото там ти се иска да зяпаш. — Пак се обърна към Бануин. — Защо искаш да ги оставим живи? Те се канеха да те убият.

Бануин посочи едноокия.

— Той се е сражавал героично на Когдънското поле, воден от гордостта и доблестта. Бил се е въпреки страшната болка и не е отстъпил. Стрела е извадила окото му, осакатили са ръката му. Но той е останал рамо до рамо с другите герои. Не знам защо е станал какъвто го виждаме днес, но може отново да бъде достоен човек. Ако го убиеш, му отнемаш този шанс.

Бейн изви очи към другите двама.

— Ами тези? Да не очакваш, че някой ден ще решат да бъдат благи друиди или лечители?

— Нищо не знам за тях. Моля те обаче да им позволиш да си тръгнат. Не успяха да ми сторят зло.

— Защо им слушаме глупостите? — каза чернобрадият на едноокия. — Тоя сам ли ще се бие с нас?

— Да, грозно копеле, ще се бие сам — потвърди Бейн — и ще ти бъде благодарен, ако извадиш най-после този меч, за да приключим спора.

— Остави меча в ножницата! — кресна Бануин. — Моля те, Бейн, пусни ги.

Приятелят му въздъхна. Отиде при едноокия и докосна рамото му.

— Такъв си е от малък. Не мога да го проумея. Виня за това смесената му кръв, пък и майка му е вещица. Разбираш ли, когато другите деца го тормозеха, той нито веднъж не поиска да си отмъсти. Омразата му е напълно чужда. Не съм срещал друг като него. — Бейн въздъхна отново. — Когато се държи така, буди и у мен най-лошите пориви на душата ми. Затова ще се престоря на глух за гласа на разума и ще ви оставя живи. — Изведнъж се оживи и добави: — Освен ако не предпочитате да се бием?

Едноокият помръдна рамото си, за да махне ръката му, и отиде при Бануин.

— Не се боя от смъртта. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти.

— Радвам се, че не те убихме — каза едноокият. — Добре е да си спомня какъв бях някога. Искрен ли беше, когато каза, че отново мога да бъда такъв?

— Стига да решиш — кимна Бануин.

— Може и да е твърде късно за мен — промълви мъжът нерадостно.

Подкани с ръка другите двама да тръгнат с него. Кльощавият с русите мустаци го последва веднага, но чернобрадият се загледа злобно в Бейн.

— Когато поискаш, козя муцуно — подкани го Бейн.

— Карн! — извика едноокият. — Да се махаме!

Карн го послуша неохотно. Бейн седна на едно паднало дърво и се вторачи в приятеля си.

— Това беше грешка.

— Какво правиш тук? — попита Бануин.