Дейвид Гемел - Среднощен сокол

Ръката с ножа тъкмо се вдигаше, когато нечия сянка падна върху Бануин. Нещо тъмно се стрелна над него, последвано от глух удар и силно изпращяване. Той замига объркано. Бейн стоеше до него с дебела тояга в ръце. А Форвар беше на земята с немислимо извит врат. Бануин се подпря на треперещите си ръце и се надигна на колене. Форвар беше мъртъв. Другите наоколо стояха втрещени.

— Ти го уби! — прошепна Хуин, по-малкият брат на Форвар.

Бейн захвърли окървавената тояга на земята, извъртя се към Бануин и го изправи.

— Много зле ли те биха?

Бануин не отговори. Не можеше да откъсне поглед от трупа.

Бейн трябваше да застане пред деветима избрани с жребий съдии, оглавени от леърд Брефар. Накрая те решиха, че смъртта на Форвар е била причинена неволно. Той бе нападнал пръв Бануин без никаква причина. Бейн не бе имал намерение да го убие, а само да не допусне убийството на своя приятел…

Огънят гаснеше и Бануин се настани за сън.

Събуди се призори и побутна Бейн, който само изсумтя и се обърна на другата страна. Бануин го разтърси за рамото. Бейн седна с прозявка.

— Твърде дълбоко спиш — подкачи го Бануин.

— Вярно, това ми пречи открай време. Но сънят беше прекрасен — две сестри, които…

— Моля те! — прекъсна го Бануин с престорено възмущение. — Не искам да слушам плътските ти мечтания преди закуска.

Бейн се засмя, отиде при потока, смъкна бледозелената си риза и си наплиска главата и гърдите. Закусиха със сушени плодове и месо, оседлаха конете и се измъкнаха от падинката. Бейн си подсвиркваше весела мелодия и изглеждаше в добро настроение. Накара коня си да кривне встрани от пътеката и Бануин му подвикна:

— Оттам е по-трудно.

— Мисля, че ще стане по-бързо.

— Е, мини оттам, щом искаш.

Бануин продължи по равното. И спря до дърветата, смразен от ужас. На земята лежеше мъртъв мъж с прерязано гърло, пръстта наоколо бе потъмняла от кръвта. Трупът беше на чернобрадия Карн. Отворените му очи зяпаха невиждащо към утринното небе.

Бейн спря коня си до него и обясни:

— Той и още двама се върнаха през нощта.

— Още двама ли?

— Да, двама. Те избягаха. Но ти позна, че едноокият няма да дойде.

— Значи уби чернобрадия и се върна да спиш?! — избухна Бануин.

— Бях уморен. Ти не спиш ли, когато си уморен? И какво би предпочел да направя? Да те събудя, когато ги усетих да се промъкват ли? За какво? Ти си най-добрият ми приятел, но не си боец. Нямаше смисъл да те будя и след като другите двама си плюха на петите.

Бануин смуши коня си.

— Сега искаш ли да чуеш какво сънувах? — попита Бейн след малко.

— Не искам! — озъби се Бануин. — Зад нас остана мъртвец. Ти си го убил. И това не означава нищо за тебе, нали?

— Защо пък да означава нещо? Те дойдоха да ни убият. Нима би предпочел да умрем ние?

Бануин дръпна юздите, вдиша дълбоко и се опита да пропъди гнева си. Обърна се към приятеля си и видя в очите му искрено недоумение.

— То се знае, доволен съм, че сме живи. Бейн, не е заради това, че си го убил, а защото за тебе е все едно. Може да е имал жена и деца. Може би някога е имал шанс да бъде добър човек. Може би е щял да има отново този шанс. Но това вече няма да се случи. Лешояди и лисици ще ръфат мършата му, червеи ще изядат остатъците.

Бейн се засмя.

— Той беше лайно, носено от потока на живота. Животът в тези земи ще е по-добър без него.

— Може и да си прав за него — съгласи се Бануин. — Страхувам се обаче, че убиваш твърде лесно. Това ти харесва. Колко време остава, докато острието в ръката ти посече свестен и благ човек, който обича някого?

Бейн вдигна рамене.

— Единствените, които ще посека, са решилите да ме нападнат. Изборът си е техен, не мой. Аз си знаех, че това чернобрадо курвенско изчадие ще се върне. Затова си починах малко и отидох да ги пресрещна.

— И все пак го направи с удоволствие, нали? — обвини го Бануин. — Когато си му прерязвал гърлото, си ликувал.

— Ами да! — троснато потвърди Бейн. — Какво пък толкова? Той беше мой враг и аз го надвих. Така постъпват истинските мъже. Бием се и се гордеем с това… а на жените оставяме да се свират в ъгъла и да хленчат за мъртвите.

— Истинските мъже?… — проточи Бануин. — Разбира се. Истинските мъже не искат спокоен живот в разбирателство със съседите си. Не си прахосват времето в размисъл над безполезни свитъци в опити да се приобщят към древната мъдрост. Истинските мъже не копнеят за свят без войни, кръвопролития и гибел. О, не. Истинските мъже намират радостта в прерязването на нечие гърло посред нощ.