Кен Сколс - Ридание

— Да, отче. Не е изненадващо. Брат Чарлс беше много съвестен и изтриваше по-опасната информация от мехослугите.

Петронус въздъхна. Тази част от светлината беше загубена, но може би това бе благословия. В противен случай щяха да бъдат принудени да вземат тежки решения. След като бе видял на какво зло бяха способни военните магии, не биваше да тъгува за този по-тъмен аспект на светлината. Стомахът му се сви, той вдигна глава и се взря твърдо в Исаак.

— Ами „Седемте какофонични смърти“? Какво стана със заклинанието?

Очакваше реакция, но когато тя се разигра пред очите му, се дръпна назад. Цялото тяло на Исаак се разтресе, очите му се завъртяха, а устата засвири. Дългите метални пръсти започнаха да се свиват и отпускат, а шлемовидната глава се залюля. Писъкът се засили, от радиатора блъвна пара. От очите и устата започна да капе вода. Духалата в гърдите му се задвижиха гневно.

— Отче, не ме карайте…

Петронус усети отчаянието в гласа си, но то му придаде гневен тон.

— Исаак, принуждавам те да отговориш под свещена клетва. Какво стана с какофоничните смърти?

Внезапно Исаак спря да се тресе и раменете му се отпуснаха. Гласът му стана равен и отнесен и някак далечен.

— Тази част от паметта ми беше повредена при изричането на заклинанието, отче.

Петронус се наклони напред и продължи по-спокойно.

— Повредена непоправимо ли?

— Да, отче — потвърди Исаак.

Петронус усети облекчение. Въпреки това сърцето му се късаше. През месеците, докато работеше с мехослугата, бе видял как дълбоката рана бе променила душата му.

— Съжалявам, че те принудих, Исаак. Но някои неща не трябваше да напускат Изпепелената пустош. Тези части от така наречената светлина трябва да си останат в мрака.

Исаак не каза нищо. Петронус не можеше да прецени дали металният човек изглежда облекчен, притеснен или и двете. Затова реши да смени темата.

— Имаме ли някакви новини от лорд Рудолфо?

Исаак поклати глава.

— Не, отче. Лейди Там не е получила нищо. Първият капитан Едрик и хората му изпратиха птици по крайбрежието, но досега няма вести.

Петронус кимна.

Внезапното изчезване на горянския крал след пленяването на Сетберт го изненада. Рудолфо беше своенравен, но също като баща си притежаваше силно чувство за отговорност. Щом приключеше с личната си работа, щеше да се завърне и да продължи делото. И той като Петронус щеше да стори това, за което е създаден.

— Сигурен съм, че ще се появи.

— Да, отче. — Исаак се обърна към вратата. — Ако това е всичко, имам среща с книговезците за обсъждане на логистиката.

Петронус се усмихна пресилено.

— Благодаря ти, Исаак.

Металният човек излезе и той се облегна назад. Отвън се чу детски смях и за миг носът му долови миризмата на солена вода и прясно уловена риба от неочаквания спомен. Краката му почти усещаха нагретите дъски на кея, докато тичаше след младия Влад Ли Там към чакащата ги лодка на баща му.

Внезапният образ на приятеля му като малък го изпълни с тъга. Знаеше, че под нея се крие ужасяващ гняв към човека, когото бе обичал като брат.

— Аз съм създаден за това — му беше казал Влад едно време, когато го попита какво щеше да прави, ако не беше лорд на Ли Там. След това бяха излезли да ловят риба за последен път и почти върнаха магията от старите дни, преди съдбата да ги подхване и да ги окове.

„Трябва да отида на риболов.“ Със сигурност някой от слугите или съгледвачите можеше да му намери пръчка и корда. Реката, минаваща през града, не беше много широка, но бе видял вировете под дърветата и кафявите гърбове на пъстървите, които пореха водата.

Ала в крайна сметка Петронус остана на бюрото си и продължи да работи, докато очите му не се замъглиха и ръцете не го заболяха. Стана от бюрото дълго след като жабите огласиха носещия мирис на гора нощен въздух.

— За това съм създаден — каза той тихо на мрака.

Джин Ли Там се събуди от глъчка в коридора и се прокрадна до шпионката на вратата на всекидневната. Видя слугите и съгледвачите, които подтичваха тихо по стълбите и коридорите.

През последните две седмици спеше леко и неспокойно. Не беше в стила на Рудолфо да изчезне без никаква вест. Беше предал Сетберт на мъчителите си и бе потеглил сам, без да казва накъде и защо.

Един от съгледвачите донесе вест за пленяването на Сетберт и тя го разпита подробно. Надзорникът се бе предал лично на Рудолфо.

Сигурно му беше казал нещо. Но какво? Нещо за Уиндвир? Нещо за мотивите за това ужасно престъпление?