Кен Сколс - Ридание

Рудолфо видя, че и Петронус гледа към хълма.

— Според най-добрите ни предвиждания ще са нужни три години. Но Исаак е уверен, че може да възстановим към четирийсет процента от библиотеката. Накара другите машини да проверят два пъти паметта си.

Папата кимна одобрително.

— Впечатлен съм от работата му.

Рудолфо се усмихна.

— Той е истинско чудо. Както и останалите.

— Да. Но Исаак е различен. Другите са по-резервирани. Явно нямат емпатичните му способности.

И Рудолфо бе забелязал подобно нещо. Другите мехослуги отговаряха, когато ги попиташе нещо, но през повечето време си мълчаха. Освен това не искаха дрехи и имена, а предпочитаха цифровите си обозначения. Странно, но гледаха на Исаак като на техен лидер.

— Мисля, че Уиндвир го промени, както и всички нас.

— Бих казал повече — въздъхна Петронус.

Рудолфо се съгласи.

— Вчера отново опитах да го убедя да остави някой от другите мехослуги да поправи крака му. Заяви ми, че искал да куца, за да си припомня какво е сторил.

Петронус се намръщи.

— Сигурно си му повторил, че вината е на Сетберт.

— Да.

Папата се намръщи.

— А какво става със Сетберт в последно време?

— Върна се в градовете-държави, за да се справи с безредиците. Блокадата на Там пося раздори. Лисиас продължава да удържа границите им, а Пилос и Скитащата армия почват да го изтощават. — Рудолфо се засмя мрачно. — Тюрам почти е приключил, престолонаследникът се е изтеглил и премисля позицията си. — Той поддържаше връзка с блатната кралица, но момичето бе настояло да остане край Уиндвир, докато не привърши копането на гробове. Сега, след като задачата бе приключила, се надяваше, че ще успее да я убеди да му помогне с военната си мощ в южните земи.

Подозираше, че блатната войска може да сложи край на войната и да наложи успешни преговори. Ала тя го бе изненадала с отказа си да се махне от Уиндвир. В началото си мислеше, че става дума за копаенето на гробове.

Но при последните няколко посещения при Неб младежът бе намекнал, че го следят блатни съгледвачи. Рудолфо съзираше някаква връзка. Все пак Неб вероятно бе сънуващото момче, споменато във военната проповед на блатния крал.

Ако тя се притесняваше за Неб, Рудолфо се надяваше, че ще му се довери и ще остави младежа под грижите на горянските съгледвачи.

Той се сепна, осъзнавайки, че Петронус е проговорил, и вдигна поглед.

— Извинявай?

— Казах, че може би тези безредици ще свършат нашата работа.

Рудолфо кимна.

— Надявам се.

Но докато яздеше на юг, все повече се съмняваше, че нещата ще са толкова прости.

Джин Ли Там се измъкна от имението в следобедната светлина. Използва един от многобройните скрити проходи, след като излъга охраната си, че ще се къпе. Дори напълни голямата мраморна вана с топла вода и ароматни масла. След това мина по един проход, после по стълба до мазето и пое по тунелите, които я изведоха до ниската каменна стена на северните градини.

Джин се промуши през скритата портичка, която бе открила през зимните си обиколки, като се оглеждаше постоянно.

Носеше проста роба и груби ботуши, за да се пази от калта и топящия се сняг. Продължи забързано надолу.

Стигна до къщата на речната жена в края на града и изчака в сенките, за да се увери, че старата алхимичка е сама с котките си.

Снощи бе използвала последната доза от лекарството, ала засега нямаше желания резултат. На два пъти през зимата мислеше, че се е получило, но се оказваше, че греши. Днес трябваше да реши дали да продължава с опитите.

Това беше най-дългата зима в живота ѝ, студена и бяла, прекарана предимно на закрито. Единствените светли мигове бяха няколкото дена с Рудолфо, откраднати в паузите на постоянно му обикаляне между Уиндвир, фронта и работата с Петронус и Исаак. Не беше свикнала на такива студове, които заледяваха рекичките. Не беше свикнала къщата ѝ да се превърне в клетка.

Рудолфо едва ли щеше да я задържи насила. Но къде би могла да отиде?

Понякога се сещаше за тропическата топлина на бащиния ѝ дом, но знаеше, че не може да отиде там. След смъртта на Грегорик спря да отвръща на съобщенията на баща си, дори на братята и сестрите си, защото знаеше, че и те са замесени в делото на клана ѝ. Накрая просто спряха да ѝ пращат съобщения.

Не беше се сблъсквала с подобно мълчание и част от нея тъгуваше, но друга част се чувстваше по-свободна отвсякога.

Винаги се бе гордяла, че е силна жена със собствено мнение, способна да се справи с всякакви обстоятелства. Но след опустошението на Уиндвир разкритието, че ръката на баща ѝ направлява живота на Рудолфо, и осъзнаването на собствената ѝ роля виждаше ясно, че никога не е била такава. Беше просто дъщеря на баща си и нищо повече. Всички тези събития ѝ бяха показали, че това не е достатъчно и че може да избере по-висше призвание от делата на Там.