Кен Сколс - Ридание

Отново не последва отговор. Неб се размърда, чудеше се дали да зададе следващия си въпрос. Искаше да го изхвърли от мислите си, но не можеше.

— Познаваш ли едно момиче, Уинтърс? — попита той и усети, че лицето и ушите му почервеняват.

Този път чу изръмжаване. Реши да приеме, че е утвърдително.

— Кажи ѝ, че Небиос бен Хебда я е видял под едно дърво в Изпепелената пустош.

Ново изръмжаване.

Неб извади ябълка от торбата си и я захапа. След това размисли и извади още една.

— Ето. Хващай. — Хвърли я към ръмженето и видя как изчезна във въздуха, когато съгледвачът я хвана с невидимата си ръка.

Двамата изядоха ябълките мълчаливо. След това Неб стана и се протегна.

— Трябва да се връщам. — Щом го каза, се почувства неловко. — Предай ѝ съобщението, моля.

Последно изръмжаване и Неб излезе от гората. През целия обратен път се спираше често и гледаше назад за други стъпки в снега. Но покрай патрулите и сраженията имаше достатъчно следи и не можеше да каже нищо със сигурност.

Възможно ли бе съгледвачът да го е следил цяла сутрин? Може би още беше тук, стъпваше внимателно в собствените му следи, вървеше назад, но без да го изпуска от поглед.

Възможно ли бе блатният крал да му е назначил телохранител? Едва ли. По-скоро беше патрулиращ съгледвач или пазеше този участък.

Въпреки това мисълта за вниманието на краля го накара да се усмихне. До неотдавна единствените крале, които познаваше, бяха в книгите.

Неб погледна към побелялото небе и продължи на изток, към реката, замислен за предстоящата работа.

Пролетта започна рано в Познатите земи, а с нея дойде и войната. За Рудолфо зимните месеци преминаха напрегнато. Той разделяше времето си между Уиндвир и фронта, тъй като войната се пренасяше на юг, а съюзниците на Сетберт отстъпваха. Загуби немалка част от Скитащата армия при удържането на моста Рейчил на втората река, свързващ Пилос и Ентролузианската делта. След битката проведоха първите истински преговори, но не се стигна до решения. Двамата папи бяха крещящо различни — Непоколебим в лъскавите си бели одежди, а Петронус с простото отшелническо расо, — докато говореха понякога с тихи, друг път с високи гласове.

Сега Рудолфо яздеше с Петронус от седмото имение към Уиндвир, за да приберат Неб, който бе привършил с работата. Бе успял да прекара три дена с годеницата си и намери, че са по-задоволителни, отколкото очакваше. След смъртта на Грегорик тя му бе дала сила. Беше странно усещане. Грегорик му беше дясна ръка, откакто се помнеше, и не си представяше, че може да изгради подобно партньорство с друг човек. Но този съюз му вдъхваше несекваща радост. Джин притежаваше сила и дух на горянски съгледвач, и стратегическия ум на генерал. Възхищаваше се на уменията ѝ в политиката и лавирането. А отгоре на всичко беше и възхитителна в леглото.

Въпреки това изпитваше постоянна мъка за приятеля си. Двамата бяха като братя и светът сякаш нямаше смисъл без него. Тази смърт го бе засегнала толкова силно, може би защото бе последвала разрушението на Уиндвир. Франсините казваха, че всяка загуба е свързана с предишна, а Грегорик бе последният свидетел на някогашния живот на Рудолфо по времето, когато беше невинен и не отговаряше за нищо.

Докато яздеше, огледа хълма над града. След стопяването на снега го бяха разчистили и очакваше през следващата седмица наетите работници да почнат да копаят основите. Камъните вече се дялаха в подножието на Драконовия гръбнак. Беше прехвърлил на Петронус всички въпроси за библиотеката, но папата беше по-зает с организирането на съвета от епископи, отколкото с възстановяването. Исаак продължаваше да инвентаризира ресурсите, които не бяха се насочили към Летния дворец. Успяха да открият малка частна библиотека в Изумрудения бряг и книгите скоро щяха да потеглят.

Рудолфо се взря в хората, които се движеха по хълма, и долови проблясъка от слънцето, което се отразяваше в металната глава на Исаак. Обърна се назад на седлото и впери поглед в тясната стъклена врата на балкона на спалнята. Джин Ли Там стоеше там, увита в червен копринен чаршаф, и го изпращаше с поглед.

Той се усмихна и подсвирна на коня, за да догони Петронус.

Папата се бе състарил през последните месеци, но това не бе учудващо. Политическите му умения изумяваха Рудолфо, но явно имаха висока цена. Познатите земи бяха вплетени в най-ожесточения конфликт, откакто заселниците бяха преминали през Портата на пазителя.