Рейчъл Хокинс - Демонично стъкло

— Добре — каза, подсмърчайки. — Но утре ще ми разкажеш всичко.

— Всичко — повторих и ми се искаше да заплача.

А щом тя ме дръпна към себе си и ме прегърна, едва не се разхлипах.

— Ти си по-добра приятелка, отколкото заслужавам — промълвих.

— Знам — отвърна тя и ме прегърна по-силно.

Усмихнах се през сълзи и една малка част от тежестта върху сърцето ми се стопи.

Рано на другата сутрин чух, че някой тропа по вратата, и подскочих. Магията на Кал беше напълно изчезнала и отчаянието и тревогата се върнаха при мен с пълна сила. За по-малко от двайсет и четири часа целият ми живот се обърна с главата надолу. Ник и Дейзи откачиха, Арчър беше арестуван, а крехката връзка, която бях изградила с баща си, се разби на парчета. Не е честно толкова лоши неща да се случат за такова кратко време.

А може би сега ми се случва всичко ужасно за целия ми живот. Може би следващите осемдесет години ще имам много късмет и ще живея, отглеждайки много и различни котки. Би било хубаво.

Тропането се чу отново и осъзнах, че не е по моята врата, а по тази на Кал. Отпуснах глава на възглавницата. Дали аз ще съм следващата, или първо ще отведат Арчър?

Или може би вече са го отвели.

Отпратих тази мисъл и станах да се облека. Дрехите ми от снощи все още стояха на купчинка на пода и потрепнах, като ги взех, за да ги сложа в коша за боклук. Не за пръв път имам кръв по дрехите, но искрено се надявам да е за последен.

Когато дойдоха за мен, седях на ръба на леглото си в черната рокля, която Лара ми беше поръчала при Лисандър.

Отворих вратата и там стоеше Кристофър.

— Софи, очакват те — каза той.

Кимнах, сърцето ми биеше лудо, а устните ми бяха пресъхнали.

Той ме поведе по стълбите, но вместо към кабинетите на Съвета, завихме наляво към друга част на Торн, която ми беше абсолютно непозната. Коридорът бе по-тъмен и без типичния за останалата част на имението мрамор. Подът беше дървен, а крушките бяха оградени с метални решетки. Най-после спряхме пред тежка метална врата.

Стаята не приличаше по нищо на останалите в Торн. Беше твърде малка и мрачна. Нямаше прозорци, а единствената светлина идваше от масивен метален свещник. Миришеше на мухъл, а по дървения под имаше петна. Не исках да се замислям от какво са.

Дълга дървена маса минаваше по цялото протежение на стаята. На големи столове с високи облегалки бяха седнали всички членове на Съвета. Видях Лара и с изненада забелязах до нея г-жа Касноф.

Толкова се изненадах да я видя пак в Торн, че в първия момент не забелязах, че баща ми го няма. Лара ме погледна и ми направи жест да се приближа. Най-отпред имаше малка, дървена пейка, направена от същото тъмно дърво, както и всичко останало в стаята. Чувствах се като затворена в дървена бъчва.

На пейката седеше Арчър с ръце на коленете. Китките му все още бяха вързани, а дрехите му бяха разкъсани и окървавени. Щом седнах до него, той вдигна глава и се опита да ми се усмихне. Получи се по-скоро гримаса. Исках да протегна ръка и да го докосна, но знаех, че това само ще влоши положението. Магическата ми сила ме изпълни и аз си представих, че я отприщвам срещу петте мрачни лица на масата.

Би трябвало да мога. По-силна съм от всички тях, взети заедно.

Но какво ще стане после? Ще побягна? Ще разруша всичко, за което баща ми е работил, и ще прекарам остатъка от живота си, криейки се? Не, благодаря. Каквото и да ми готви Съветът, ще трябва да го чуя.

— София, както без съмнение си забелязала, баща ти не е сред нас — каза Лара. — Ние решихме, а той се съгласи, че не е редно да взема участие в произнасянето на присъдата ти.

Огледах се и най-после видях баща си, подпрян на стената в дъното на стаята, почти скрит в мрака. Ръцете му бяха скръстени пред гърдите, но не можех да видя ясно лицето му. Изведнъж осъзнах какво каза Лара току-що, че той няма да вземе участие в произнасянето на присъдата ми. А дали е имал думата за присъдата на Арчър?

— Тъй като имаме правило да присъстват поне петима съветници, Анастасия се съгласи да заеме неговото място. Срещу двама ви има много сериозни обвинения.

Гласът на Лара трябваше да е мощен и силен, като гласа на правосъдието, идващ от високо. Вместо това бе тих и почти приятелски.

— Арчър Крос, ти си проникнал в „Хеката“ като член на Окото на Бога. Признаваш ли?

Никога досега не съм искала толкова силно да имам телепатични способности.

„Моля те, не се прави на остроумен, моля те, не се прави на остроумен“ — мислех си аз, опитвайки се да втълпя думите в ума на Арчър. Не знам дали подейства, или той просто имаше повече здрав разум, отколкото си мислех.