Рейчъл Хокинс - Демонично стъкло

Имението бе мрачно и тихо. Щом влязохме в главното фоайе, баща ми най-после каза нещо:

— Ще свикаме спешно събрание на Съвета за утре сутрин. Софи, Кал, вие двамата ще се приберете в стаите си и ще останете там, докато някой не дойде да ви извика. Кристофър, заведи Г-н Крос в някоя от килиите.

Погледнах Арчър, щом Кристофър започна да го влачи надолу.

— Всичко е наред — каза ми той.

Но не беше. И никога нямаше да бъде.

Щом го отведоха, се доближих до баща ми. Той все още не искаше да ме погледне. Държеше се по същия безчувствен начин, както Кал в мелницата преди малко.

— Татко, знам, че да кажа „съжалявам“ никак няма да е достатъчно.

Дишайки тежко, той отвърна:

— Докато даването на показания не приключи, не мога да разговарям с теб. Моля те, прибери се в стаята си и остани там до утре сутрин.

Очите ми плувнаха в сълзи.

— Татко…

— Върви! — извика той и аз сложих ръка на устата си, за да не се разплача силно.

Той си тръгна, без дори да ме погледне.

— Хайде — каза Кал. — Няма какво повече да направиш.

— Ти ли им каза? — попитах. — Затова ли дойдоха в мелницата?

Цялата предишна ярост на Кал като че ли се беше изпарила.

— Не. Нямам представа защо се появиха. Може да има нещо общо с онези тестове, на които ме подлагат. Може би следят магията ми, кой знае?

Той се обърна и макар да не исках нищо друго, освен да се затичам след баща си, последвах Кал. Меките килими заглушаваха стъпките ни, а светлините от свещниците правеха сенките ни начупени по стените. Гледах всички портрети, сякаш ме укоряваха. Тези безименни вещици, в продължение на векове преследвани от ордена на Окото, от Бранник и от един бог знае още кого…

„Направих го с добри намерения, — исках да им кажа. — А Арчър не е един от тях, не и наистина.“ Но някак ми се струваше, че портретите не ми вярваха.

— Какво мислиш, че ще ни направят? — попитах Кал и стомахът ми се сви от страх.

— Няма да е толкова лошо, колкото си мислиш — отвърна той, но не изглеждаше много убеден. — Ти си дъщеря на Джеймс и си важна за тях. Няма да те хвърлят на вълците или нещо подобно.

Зачудих се дали хвърлянето на вълците е реално и буквално наказание в случаи като този. Не ми се искаше да знам.

— Може би ще те пратят в „Хеката“ за допълнителна година и може би това ще е най-тежкото наказание. А на мен…

— Ти просто ми помагаше. Кажи им го, става ли? Кажи им, че си изпълнявал предбрачната ни клетва или нещо подобно. Ще ти се размине лесно, обзалагам се.

Спряхме пред неговата врата и той ме погледна. Както винаги, нямах никаква идея какво се върти в главата му.

— Може би — беше всичко, което каза. След дълга пауза добави: — Предполагам мислиш, че ще го убият, но едва ли. Арчър Крос е толкова ценен за Окото, колкото си ти за Съвета. От него ще стане добър заложник и те го знаят.

Постарах се да не плача. Ако пролея още някоя сълза тази вечер, ще се превърна в изсъхнала шушулка.

— И какво сега? Прибираме се по стаите си, спим и се преструваме, че всичко ще бъде наред? — Изведнъж ми хрумна още една мисъл: — Или пък се преструваме, че Ник не е там навън, напълно откачил и суперсилен. Защото няма как да забравя такова нещо.

— Напротив, има.

Той се протегна и сложи длан на бузата ми.

Почти веднага ме обзе чувство на щастие, което се разпространи по цялото ми тяло чак до върховете на пръстите.

— Имаш най-хубавата дарба — промърморих сънливо.

— Иди да си лягаш, Софи — каза той и отдръпна ръката си, сякаш кожата ми го бе опарила. — Утре ни чака дълъг ден.

Но днешният още не беше приключил. Щом се обърнах и тръгнах към стаята си, видях Джена да стои пред вратата ми. Лицето й излъчваше болка и гняв.

— Слязох долу да си взема малко кръв — каза тя. — И… видях, че те водят. С Арчър.

Магията на Кал, която много ми помогна преди няколко минути, сега ме измъчваше. Мозъкът ми бе твърде заспал и отпуснат, за да й дам каквото и да било обяснение, а щом се опитах, не можех да изрека думите.

— Той ми помагаше.

Тя издаде звук, нещо средно между ридание и въздишка.

— Помагал ти е? Софи, той е един от…

— От тях — довърших аз и изведнъж се вбесих. — Знам. Не си първата, която ми го казва тази вечер. Но, Джена… — протегнах се и я хванах за ръката. — Кал ми е ядосан, баща ми сигурно ме мрази… Не мога да понеса и ти да ме намразиш.

По бузите й се стекоха две сълзи и паднаха на ръката ми. Кръвният й камък блестеше на светлината от свещите и след един много дълъг миг тя сложи ръка върху моята.