Рейчъл Хокинс - Демонично стъкло

На мен идеята за унищожение ми прозвуча много добре. Но колкото и да ми беше неприятно, знаех, че е прав.

— Политиката е нещо ужасно — промърморих.

Той взе ръката ми.

— Софи, заклевам се, че ще разнищим тази история напълно. И когато успеем, Лара, Анастасия и всеки друг, който също е взел участие във всичко това, ще бъдат наказани.

— Благодаря, татко.

Исках да почакам Ник, най-малкото за да окажа на баща си някаква морална подкрепа, но той ми каза да се прибирам в стаята си.

— Изглеждаш много преуморена — рече. — Ще повикам Кал…

— Не — отвърнах бързо. — Трябва ми малко време насаме.

— Добре — кимна той. — Иди да си починеш.

Тъкмо се зарадвах и се обърнах нагоре, когато той добави:

— Утре ще се обадя на майка ти.

Нямаше никакъв смисъл да споря с него. Разпознавам решителното изражение, щом го видя. Ще й се обади, а тя ще долети на мига, за да ме отведе… всъщност къде? Не бих казала, че мога да се върна в „Хеката“.

Тези мисли ме уморяваха, така че се качих горе и си взех най-продължителния душ, известен на човечеството. Знаех, че ще е нужно много време, за да отмия страха, тъгата и заплахите, които ми се натрупаха, но душът все пак ми помогна. Щях да се срещна с Арчър съвсем скоро, така че определено исках да се пречистя преди това.

Чувствах се малко по-добре, щом излязох от банята, но това мигновено се промени, щом видях Елодия. Този път изглеждаше малко по-плътна и много по-ядосана. Устните й се движеха бясно и не можех изобщо да разбера какво ми казва.

— Знам — промърморих и се увих с кърпа. — Сигурно трябва да посещавам фитнеса по-често, но да ти кажа, ако ще ме посещаваш, трябва да поставим някакви граници.

Тя вдигна ръце и започна да маха, а лицето й изразяваше смесица от гняв и тревога. Нещо ми подсказа, че каквото и да се опитваше да ми каже, беше някак си по-важно от петте килограма, които имах нужда да сваля.

Някой почука на вратата и аз подскочих. Дори Елодия погледна нататък.

— Стой тук — казах й, а тя просто ме подмина.

Чудесно.

На вратата стоеше г-жа Касноф. Лицето й изразяваше същата тревога като Елодия.

— Да си виждала Ник?

Настръхнах.

— Не, защо?

Тя завъртя един от пръстените си.

— Все още не можем да го намерим. А след случилото се с Дейзи можеш да се досетиш защо е толкова важно.

С периферното си зрение видях как Елодия влезе в банята, ръкомахайки с всички сили.

— Ще се оглеждам за него — казах на г-жа Касноф и затворих вратата внимателно пред лицето й.

— Какво? — прошепнах на Елодия.

Тя ми правеше жест да отида в банята. Но когато го направих, нея вече я нямаше.

— О, прекрасно — казах на глас. — Дори мъртва си такава…

Изведнъж на замъгленото огледало се появи надпис.

АРЧЪР.

След това се появиха още две думи и стомахът ми се сви на топка.

МЕЛНИЦАТА. НИК.

— О, боже!

ТРЪГВАЙ.

Изтичах обратно в спалнята и преди някой да е успял да ме попита къде отивам, хукнах по халат навън. Паниката ме обземаше, макар да усещах как магията се надига в мен.

Трябваше да се телепортирам. Никога не бях успявала да измина повече от десет крачки, а мелницата беше на поне километър оттук. Но все пак трябваше да опитам. Поех си дълбоко дъх и се концентрирах максимално, като се постарах да се успокоя. Отне ми сигурно пет секунди, но ми се сториха като часове. Накрая усетих хладния въздух, който се завихри около мен, и кръвта намали скоростта си във вените ми.

Страхувах се да отворя очи, но когато хладният вятър утихна, събрах сили да го направя. Стоях точно пред мелницата. Дори и да съм изпитала облекчение, задето успях да направя заклинанието, то се изпари в мига, в който пристъпих вътре. Все още усещах магията във въздуха. Мощна черна магия.

— Арчър? — извиках, а сърцето ми биеше така лудо, че не знам дали можех да чуя нещо друго.

— Мерсер.

От гърлото ми се изтръгна ридание и се втурнах към нишата.

Арчър лежеше на земята по гръб с ръце на гърдите. На лунната светлина изглеждаше като полят с мастило.

Но субстанцията, покриваща гърдите му и разливаща се по пода, не беше мастило, нито черна боя, нито нещо друго, което отчаяният ми ум се опитваше да ме убеди. Имаше специфичната металическа миризма, която усещах, когато Джена се хранеше в стаята ни.

Паднах на колене до него и докоснах бузата му. Беше студена и влажна.

— Ето какво получих… задето… задето бързах и дойдох твърде рано — каза той задъхано и се опита да ми се усмихне.