Рейчъл Хокинс - Демонично стъкло

— Само някакви досадни дела на Съвета. Нищо, което да те засяга. — Тя се обърна отново към баща ми. — По-късно отново ще го обсъдим. Оставям ви да си побъбрите.

Като излизаше от кабинета, потупа ръката ми по типичния загрижен начин, както винаги го правеше. Положих всичките си усилия да не я отблъсна.

Вратата щракна зад гърба й и аз си отдъхнах с облекчение. Баща ми махна с ръка да седна.

— Опасявам се, че пътуването ми не беше толкова успешно, колкото се надявах. Айслин Бранник продължава да…

— Те правят демоните в „Хеката“ — прекъснах го аз. — Бях там снощи. Отидох през Итинериса и видях с очите си. Там се случва всичко. Шестима ученици са изчезнали от училището за последните осемнайсет години. Двама от тях са Ана и Частън, момичетата, които Алис нападна миналата година.

Изрекох го толкова бързо, че нямах време да се страхувам за дупките в историята си.

Баща ми ме гледаше така, сякаш изведнъж съм проговорила на гръцки.

Хм, всъщност той сигурно разбира гръцки, така че по-точно би било да кажа марсиански. Във всеки случай изглеждаше ужасен и объркан.

— Какво?

Наложи се да разкажа историята отново по-бавно, като оставих частта с Арчър настрана. Казах му, че си спомних, че съм видяла нещо странно в „Хеката“, и съм се върнала, за да проверя. Описах кратера, скалата в средата му, дори таласъмите.

Като приключих, той изглеждаше по-стар и по-тъжен от всякога.

— В това няма никакъв смисъл.

— Започвам да си мисля, че трябва да сложа това изречение за заглавие на автобиографията си.

— Ана и Анастасия са две от най-доверените ми служителки — каза той. — Как е възможно те да стоят зад всичко?

— Това е въпрос за един милион долара. Има ли начин да се провери дали Ник и Дейзи са учили в „Хеката“? Сигурно са имали други имена.

Не знам защо разчитах, че баща ми ще извади базата данни със свитъци от „Хеката“ и веднага ще провери. Сигурно подобна информация се пази на пергаменти, изписана с перо и мастило. Въпреки това се разочаровах, когато той поклати глава.

— Не може да се провери. Анастасия пази всичката информация. Ако това, което казваш за семействата на Ана и Частън, е вярно, значи може би и семействата на Ник и Дейзи никога не са ги обявявали за изчезнали.

Баща ми гледаше замислено по онзи начин, сякаш се кани да търси отговори в древни книги с криптирани текстове. Той се изправи уверено и отиде до лавицата с книги.

Издърпа една от подвързаните с кожа книги и започна да разлиства страниците. Явно вече бях излишна. Толкова от мен. Станах от стола и се изнизах към вратата.

Тъкмо хванах дръжката и баща ми каза:

— София?

— Да?

— Много се гордея с теб. Нямам представа какви ще са дългосрочните последици от действията ти, но може би…

Вдигнах ръка.

— Нека да оставим тази работа с гордостта засега, става ли?

„Особено като се има предвид, че цялата гордост ще се изпари в момента, в който научи за Арчър“ — помислих си аз тъжно.

Той се усмихна:

— Добре. Лека нощ.

— Лека.

Върнах се в главното фоайе. Беше празно, като изключим двамата пазачи. Цялата къща изглеждаше тиха. Погледнах си часовника, показваше почти единайсет. След по-малко от час ще се срещна с Арчър и нямам представа какво ще му кажа, като…

— Софи?

Вдигнах поглед и видях Дейзи да стои в най-горната част на стълбището, точно в средата на арката. Имаше нещо странно в позата й. Държеше ръцете си стиснати от двете страни на тялото, а главата й бе леко наклонена надясно. Изражението й беше празно. В главата ми зазвъняха предупредителни звънчета, но вдигнах ръка да й помахам.

— Ето те — казах аз и отстъпих назад. — Не сме се виждали от…

Не успях да довърша изречението си. Тя тръгна към мен и забелязах очите й.

Нямаше нищо човешко в тях.

Настръхнах. Бях виждала такива очи преди и знаех какво значат.

Вдигнах ръце и въпреки изтощението, магията ме изпълни, чиста и първична. Замислих се за майка си и с едно щракване на пръстите запратих мълния към Дейзи. Не исках да я нараня, само да я забавя. Но макар да се препъна малко, тя продължи да настъпва.

— Татко! — извиках аз, макар да знаех, че не може да ме чуе.

Дейзи изръмжа, от пръстите й се показаха огромни животински нокти. Този път запратих по-силна магия по нея, за да я съборя на земята. Тя падна на колене и зави от болка и макар да бях ужасена, ме обзе вина. „Това не е Дейзи“ — напомних си аз. Нямаше и следа от нея в съществото, което се изправи на крака, а очите му светеха от ярост. Тя погледна нагоре, видях как устните й помръднаха, но не разбрах какво каза. Щом чух ужасния стържещ звук от метал по камък, осъзнах, че стоя точно под една от огромните статуи, които така впечатлиха Джена в първия ни ден тук.