Рейчъл Хокинс - Демонично стъкло

— Добре — каза и затвори очи. — Ако не си тръгнеш сега, ще… не, трябва да си тръгнеш.

Щом се озовахме на няколко крачки един от друг, мъглата на страстта ни се пораздигна.

— Все още нямаме представа какво ще правим.

Той отвори очи и отстъпи още няколко крачки назад.

— Точно сега ти се прибираш в Торн и се разбираш с баща си. Аз отивам при моите хора и правя същото. А утре вечер ще се видим пак тук. Ти ще стоиш ето там — посочи към ъгъла, — а аз ето там в другия край. Няма да има никакъв физически контакт между нас, докато не измислим нещо. Става ли?

Усмихнах се, макар да се наложи да пъхна ръцете си в джобовете, за да не го награбя отново.

— Става? В полунощ?

— Идеално. Е? — Отново тази усмивка. — До скоро, Мерсер.

Щастието ме обля като ярка слънчева светлина.

— До скоро, Крос.

Старата мелница остана зад гърба ми и изведнъж се потопих отново в реалността. Сега вече знаех, че Арчър иска да е с мен точно колкото и аз го исках, но все още имаше много неща, които заставаха между нас. Като начало — практически всички, които познавах, искаха да го убият и всички, които той познаваше, искаха да убият мен. Макар това да бе най-сериозната пречка, имаше и други. Не само заради нещата, които останалите щяха да си помислят. Свикнах с идеята, че един ден ще бъда председател на Съвета, свикнах да не мисля за себе си като за някакво чудовище. Сега се смятам за нещо… ами, по-полезно. Ценно, ако щеш.

В момента, в който някой научеше за мен и Арчър, всичко това щеше да изчезне.

Стигнах до лабиринта от жив плет в градината пред къщата.

Ето, трябваше да помисля и за Кал.

При мисълта за него се препънах леко. Не мисля, че ще му разбия сърцето или нещо такова. С Кал сме само приятели и може да се интересува от мен малко, но смятам, че това е ефект от годежа. Нали и аз се опитвах да си падна по него само защото така би ми било по-лесно?

Колкото повече се доближавах до къщата, толкова повече се изпаряваха щастливите ми мисли. Окото беше семейството на Арчър. А Съветът се бе превърнал в моето. Никой от нас не би се отказал от своите, така че къде щеше да приключи всичко това?

Ох, защо е нужно да мисля за толкова много неща? Защо не мога да съм обикновено момиче, което се наслаждава, че най-после усеща топлината на споделената любов?

Минах се през задната врата и една от прислужничките там ми се поклони. А, да. Защото не съм съвсем обикновено момиче.

Надявах се да се прибера в стаята си, без да срещам никого, но попаднах на Кал. Прекрасно, няма що.

— Хей — възкликна той. — Защо си будна толкова рано?

— О, ами… нали разбираш, правех гимнастика — рекох и започнах да тичам на място, но после осъзнах, че сигурно изглеждам като пациент от психиатрична клиника, и спрях.

— Добрееее — отвърна Кал бавно, като подхрани подозренията ми. — Аз тъкмо мислех да изляза на разходка. Искаш ли да дойдеш с мен?

Не е възможно да се умре от вина, нали? Независимо колко пронизан в гърдите се чувстваш.

— Аз всъщност приключих с фитнеса. Но можем да се видим по-късно, нали?

— Разбира се.

Като го гледах как се отдалечава, си помислих, че е глупаво да се чувствам виновна. Няма да му разбия сърцето, като отменя годежа ни. Може би ще бъде малко ядосан, но не и разбит. Той не ме харесва по този начин. Ако беше така, досега да е направил някаква крачка.

Изминах пътя до стаята си, обгърната в тишина. Щом отворих вратата, въздъхнах с облекчение.

Но въздишката заседна в гърлото ми, щом видях кой стоеше насреща ми.

Елодия.

Е, по-скоро призракът й. Беше много по-прозрачна, отколкото в „Хеката“, и едва я виждах, но без съмнение бе тя. Червеникавата й коса се вееше около лицето, а тя се носеше на няколко сантиметра от пода.

Бях толкова шокирана да я видя, че ми отне няколко секунди, докато разбера, че се опитва да ми каже нещо.

— Какво правиш тук? — попитах с рязък шепот.

Никога не съм чувала за призрак, напуснал „Хеката“.

Доколкото ми беше известно, това бе невъзможно.

Не мога да съм напълно сигурна, но ми се стори, че тя завъртя очи.

Изведнъж ме обзе ужасно прозрение.

— Това заради Арчър ли е? Само не ми казвай, че си разстроена заради нас, защото… Искам да кажа, ти си мъртва.

Тя се приближи малко, докато не застана точно пред лицето ми. В първия момент си помислих, че се кани да ме наплюе с ектоплазма, но после забелязах, че движи устните си. Не бях кой знае какъв експерт по разчитането на устни, но понеже беше достатъчно близо до мен, разбрах думите: