Рейчъл Хокинс - Демонично стъкло

Статуята всеки миг щеше да се стовари.

Може да звучи странно, но първото нещо, което си помислих, докато гледах двуметровата статуя да пада върху мен, беше:

— Е, поне знам, че не може да ме убие.

Само демонично стъкло може да убие демон, но не съм сигурна дали и Кал ще може да ме излекува, предвид колко изпотрошена ще бъда.

Без изобщо да се замислям, затворих очи. Усетих как силите ми се надигат в мен, а после ме обзе странно усещане за студ — не бях го изпитвала от онази нощ в гората с Алис.

Сякаш отдалече чух оглушителния трясък на статуята върху мраморния под. Отворих очи.

Стоях на няколко крачки от нея, на стълбището, точно зад Дейзи. За пръв път от шест месеца бях успяла да се телепортирам.

Дейзи се завъртя към мен объркана, но явно звукът от падналата статуя бе привлякъл нечие внимание, защото чух стъпки.

— Не! — извика някой.

Беше баща ми, застанал на площадката в горната част на стълбището. Дишаше тежко, протегнал ръка към Дейзи.

— Това не си ти — каза й той и забелязах колко големи усилия полага, за да запази самообладание. — Можеш да се справиш. Спомни си какво съм те учил.

Но по лицето й не се появи и най-бледият намек за разбиране. Това бе най-страшното. Дори Алис, колкото и да беше луда, имаше човешкото си самосъзнание. Дейзи беше просто чудовище с изкривено от ярост лице.

С бързина, на която не можехме да реагираме, тя бръкна в колана си и извади нещо. Беше парче демонично стъкло, същото, което ме нарани на рождения ми ден. То зацвърча в ръката й, изгаряйки я, но Дейзи дори не трепна. Продължи да пристъпва към нас и ни гледаше заплашително с виолетово-червеникавите си очи.

Следващите няколко мига са ми като в мъгла. Дейзи се хвърли към мен, демоничното стъкло отхвръкна нагоре, после проблесна светкавица, явно баща ми беше запратил мълния към нея, но тя като че ли не изпитваше никаква болка. Баща ми се озова до мен и се хвърли да попречи на острието да ме достигне. Изкрещях.

Изведнъж отекна вик на някакъв неразбираем език. Думи, които никога преди не бях чувала. Дори не съм сигурна, че изобщо бяха думи. В тях имаше такава сила, че главата ми щеше да се пръсне.

Дейзи спря на място, а очите й се ококориха. Демоничното стъкло падна от ръката й и само след миг вече изглеждаше като предишната Дейзи, която познавах. Очите й се завъртяха и тя се строполи на стълбите и се търкулна надолу. Някъде в къщата стенен часовник отброи единайсет удара и с ужас осъзнах, че са минали по-малко от три минути, откакто излязох от кабинета на баща ми.

Той се затича по стълбите, хвана безжизненото тяло на Дейзи и притисна пръсти към врата й.

Аз гледах Лара, която беше застанала точно до повалената статуя и дишаше тежко.

— Какво, по дяволите, беше това? — я попитах аз, а гласът ми прокънтя твърде силно в тишината.

— Просто заклинание за обездвижване — отвърна тя и тръгна към нас, а токчетата й тракаха по каменния под.

— Лъжеш!

Баща ми извика тези думи с малко повече злоба, отколкото мислех, че е способен да покаже. Лара сигурно също е била шокирана, защото пребледня.

— Моля?

Баща ми се изправи на крака и я изгледа.

— Не съществува обездвижващо заклинание, което да спре демон в такова състояние.

Той изглеждаше толкова страшен, че дори аз настръхнах, но Лара не трепна.

— Очевидно съществува, защото току-що го използвах. — Тя махна с ръка към Дейзи. — Това момиче щеше да те убие, Джеймс.

Слязох по стълбите и застанах до баща си.

— Какво ще стане сега с нея? — попитах го аз.

Баща ми не откъсна поглед от Лара.

— Трябва да бъде съхранявана някъде. В една от килиите на долното ниво, предполагам.

— Съхранявана?

Той най-после ме погледна, очите му бяха тъжни.

— С нея е свършено, Софи. Тази част от нея, която беше Дейзи, вече я няма. Щом веднъж магията вземе връх… няма връщане назад.

Дейзи простена и миглите й трепнаха, сякаш в нея все още имаше парченце от личността й, която чу и разбра казаното.

— Някой ще трябва да каже на Ник — промърморих.

Баща ми въздъхна и намести вратовръзката си.

— Разбира се. Джена.

Вдигнах поглед и с изненада забелязах Джена да стои точно зад Лара. Сигурно беше чула цялата разправия. Лицето й беше пребледняло, а очите — огромни. Тя се втурна към мен и хвана ръката ми.

— Добре ли си? — попита ме тя.

— Да.

Но по бузите ми започнаха да се стичат сълзи. Не знам дали от вина, или при вида на страха в очите й.