Рейчъл Хокинс - Демонично стъкло

— Моля те, не се шегувай, когато кървиш така. Отместих ръката му от гърдите. Беше твърде тъмно, за да видя раната му, което може би бе добре. Блузата му бе цялата подгизнала в кръв, а дишането му бе плитко.

— Онзи тип — промърмори той. — Появи се от нищото. Имаше… огромни нокти.

О, боже! Това може би обяснява раните му, но мисълта за Ник, подивял, като Дейзи, да се нахвърля върху Арчър, за малко да ме задуши.

Дишах през носа, докато чувството изчезна.

— Ще се оправиш — казах му аз, но гласът ми трепереше. — Сигурно не е толкова зле, просто ти се превземаш, както обикновено.

Магията пулсираше през мен като бурно море и бях толкова разстроена, че не можех да се концентрирам върху нищо. Все пак опитах. Хванах челото му и направих опит да канализирам силите си в него, да затворя раните на гърдите и корема.

Кървенето леко намаля, но това беше най-доброто, което успях да постигна, а той вече бе загубил много кръв.

Седнах и ми се искаше да закрещя отчаяно. Какъв е смисълът да имаш магическите сили на боговете, ако не можеш да помогнеш на този, когото обичаш?

Треперейки, Арчър взе ръката ми в своята.

— Загубена кауза, Мерсер.

— Не говори така! — извиках аз.

Той поклати глава. Зъбите му тракаха толкова силно, че едва говореше, но се опита да каже:

— Това все щеше да се случи… рано или късно. Искаше… ми се… да беше… по-късно.

Исках да му кажа, че всичко ще е наред, но нямаше смисъл. Дори в тъмното виждах колко е пребледнял и изплашен. Кървавият басейн под него бе толкова голям, че ми беше трудно да повярвам, че в човешкото тяло изобщо има толкова кръв.

Той умираше и двамата бяхме наясно с това. Нищо не можех да направя.

Но имаше друг, който можеше да помогне.

Наведох се над него и прошепнах в ухото му:

— Крос, моля те, дръж се още няколко минути, става ли? Обеща ми да се целуваме в замък и държа да си получа обещаното.

Той се опита да се засмее, но се чу само гъргорене. Притиснах ръка към устата си, за да не се разплача, и се изправих.

Стисна халата ми.

— Не ме оставяй — прошепна.

Беше ужасно мъчително да го направя, но се отдръпнах назад.

— Връщам се след миг, обещавам.

Исках да му кажа още много неща, но и без това губехме ценно време. Ако умре, преди да съм се върнала… Не исках да мисля за това. Преди да съм размислила, затворих очи и изчезнах.

Появих се пред стаята на Кал. Той отвори вратата и изглеждаше рошав и сънен, а също и приятно изненадан да ме види. Това беше най-лошото.

Щом забеляза, че съм цялата в кръв, усмивката му помръкна и той стисна ръката ми.

— Софи, какво става?

— Кръвта не е моя — казах аз. — Има пострадал човек, искам да дойдеш до мелницата, колкото можеш по-скоро. Не казвай на никого. Ще се срещнем там.

Той се намръщи, но аз се телепортирах обратно в мелницата, преди да е успял да ми зададе каквито и да било въпроси.

Не знам дали бе заради упражненията с баща ми или нещо друго, но не ми отне кой знае какви усилия да направя това сериозно заклинание, и то три пъти. Когато се върнах в мелницата, се чувствах с прояснен ум и без следа от замайване. Но страхът все още ме тресеше, щом погледнах към Арчър. Слава богу, все още дишаше, но като че ли по-учестено отпреди, а очите му бяха затворени.

— Видя ли, казах ти, че ще се върна — казах аз и коленичих до него.

Опитвах се да говоря с ведър глас, за да не забелязва колко съм уплашена. Не съм сигурна дали се получи, но той хвана ръката ми и без да отваря очи, я притисна към устните си. Държах другата му ръка, за да усещам пулса му.

Концентрирах се върху всеки удар на сърцето, който усещах с пръстите си, докато накрая не пристигна Кал.

— Софи?

— Насам!

Чувах го да приближава през падналите греди и камъни и накрая стигна до нишата. Помислих си, че никога не съм виждала нищо по-хубаво от него.

— О, много ти благодаря! — изрекох, останала без дъх.

— Какво се е случило? — попита той и пристъпи към мен.

И изведнъж го забеляза.

Различни чувства се изписаха на лицето му. В първия момент беше шокиран, но после шокът отстъпи място на хладен и тих гняв. Очите му се свиха и той присви устни.

— Кал — казах аз, но прозвуча като шепот.

— Махни се — заповяда той.

Изправих се и се преместих от другата страна на Арчър, а Кал коленичи на моето място. Грабна ръката му без грам от нежността, с която винаги лекува другите, включително и мен. Сякаш се опитваше да го докосва колкото се може по-малко. В първия миг ме обзе ужасно съмнение, но после той отпусна главата си и по кожата на Арчър плъзнаха малки, сребристи нишки.