Рейчъл Хокинс - Демонично стъкло

Седях на пода на стара мелница, построена през XVIII век, и гледах как годеникът ми лекува момчето, което обичах, от нападение на демон.

Да, ще имам най-откаченото съчинение на тема „Как прекарах лятната ваканция“, като се върна в „Хеката“.

После се наведох напред и не знаех дали да избухна в сълзи, или в истеричен смях.

Няколко минути по-късно Кал се обади:

— Готово.

Когато погледнах, кръвта под Арчър бе напълно изчезнала и макар все още да не беше съвсем добре, дишането му беше бавно и ритмично.

— Благодаря ти — казах аз и сложих ръка на рамото на Кал.

Но той я отхвърли и се отдръпна от мен. Цялото му тяло изразяваше гняв — и раменете, и стиснатите юмруци.

Последвах го и се опитах да кажа, че съжалявам, но той ме отряза:

— Недей. Знаех, че си наивна, но не предполагах, че може да си и толкова глупава. Той е от Окото, Софи. Те убиват такива като нас. Коя точно част не ти е ясна?

Можех само да мигам насреща му.

— А този тук е дори по-лош от останалите — продължи, — защото на практика е един от нас. Той е предател на собствената си раса, а ти го допускаш… избутвайки… всичко друго настрана.

Той ме погледна и това, което видях в очите му, ме накара да изтръпна. Кал беше толкова добър в прикриването на емоциите си, че никога не съм осъзнавала… Боже, наистина ли съм толкова глупава?

— Ужасно съжалявам — повторих. — Никога не съм искала да те нараня, Кал.

Пламъчето на болка в очите му изчезна така внезапно, както се и появи.

— Не става дума само за мен — каза той. — Предполага се, че ти ще станеш председател на Съвета един ден. Цялото ни общество ще трябва да ти има доверие, а това никога няма да се случи, ако един от тях е в леглото ти.

Обзе ме гняв и срам едновременно и бузите ми почервеняха.

— Първо, никой не е „в леглото ми“. Второ, Арчър е спасявал живота ми неведнъж. Не е такъв, за какъвто го мислиш.

Той издаде звук на отвращение.

— О, хайде, Софи. Не схващаш ли? Той е най-мощното оръжие на Окото на Бога. Използвали са го като шпионин в „Хеката“ с години, какво те кара да мислиш, че сега е различно? Сигурно това е новата му задача — да се сближи с теб, за да получи информация за Съвета.

— Всъщност смятах да се възползвам от тялото й, но и това не е лоша идея.

И двамата с Кал се обърнахме рязко, и видяхме Арчър да седи до стената с блеснал поглед. Все още беше блед, но като изключим това, нямаше и следа от състоянието му само преди минути.

— Като си толкова убеден, че съм шпионин, защо ме спаси? — попита и лицето му се изкриви в болезнена гримаса, щом се опита да се изправи на крака. — Можеше да ме оставиш да умра и да си спестиш големите спорове.

Кал го погледна ядосано:

— Направих го заради нея.

Самодоволната усмивка на Арчър изчезна.

— Сега си честен — каза той. — Благодаря ти.

Те се гледаха известно време и докато единайсетгодишната глупачка в мен се радваше, че двама готини мъже се карат за нея, рационалната ми седемнайсетгодишна същност беше наясно, че Арчър трябва да се махне оттук, колкото се може по-скоро.

— Добре, вижте, можем да говорим за това по-късно — казах аз и се доближих до Арчър.

Той хвана ръката ми и я стисна.

Погледът на Кал се закова върху хванатите ни ръце и той се обърна.

— Прибирам се.

Но вратата беше блокирана.

Баща ми, Лара и останалите трима от Съвета стояха на вратата и ни гледаха със сурови изражения.

Спомените ми за случилото се след това са малко объркани. Помня, че Кристофър се хвърли напред и изрита меча на Арчър извън обхват. После изви ръцете му зад гърба и ги върза с черната корда, която винаги висеше на колана му.

Помня, че Лара хвана ръката на Кал и му изкрещя нещо, а Родерик изви ръцете му и изкрещя на мен, размахвайки заплашително черните си криле като същински ангел на смъртта.

Но най-ясно помня баща си, който ме гледаше с непроницаемо изражение. Когато се опитах да му кажа нещо, той рязко вдигна ръка.

— Дори не се опитвай да ми обясняваш, София.

Пътят до къщата бе най-дългият и най-жалкият километър в живота ми. Дори не бях сигурна за какво да се тревожа най-много. Дали за това, което ще направят на Арчър, или дали баща ми някога ще ми прости. Няколко крачки по-напред от нас той разговаряше с Лара и се опитах по тона му да преценя в колко голяма опасност съм. Бях хваната с един от най-големите врагове на нашето общество. Нещо ми подсказваше, че наказанието ми ще бъде доста по-сериозно от писане на есе от хиляда думи на някоя отвлечена тема.