Рейчъл Хокинс - Демонично стъкло

— Да — отвърна.

Петимата съветници на масата въздъхнаха с облекчение. Изведнъж погледите им се насочиха към мен.

— София Мерсер, ти си пристъпила забранена част от остров Грималкин заедно с член на Окото на Бога. Признаваш ли?

Милион обяснения и аргументи ми дойдоха наум, като например това, че съм била там само защото сестрите Касноф вършат злини на това място, но се наложи да си замълча.

— Да.

Лара кимна и ми се стори, че видях облекчение в очите й. Тя написа нещо на дълъг свитък пергамент. Дори не вдигна поглед, когато каза:

— Г-н Крос, понеже признахте обвиненията, направо ще преминем към обявяване на присъдата.

Сърцебиенето ми се забави и изведнъж ми стана студено, сякаш се канех да се телепортирам. Но не беше магия, причината беше страх.

— Съветът реши да бъдеш отведен в околностите на абатство Торн утре по изгрев-слънце, където да бъдеш екзекутиран.

Имах чувството, че от дробовете ми излиза не въздух, а вихър. И не само от дробовете ми, а от цялата стая. Стори ми се, че тя започна да вибрира, но всъщност не бе стаята. Аз се тресях толкова силно, че не можех да фокусирам погледа си. Утре. По изгрев-слънце. Това са по-малко от двайсет и четири часа. След по-малко от един ден Арчър ще бъде мъртъв. Думите отекнаха в главата ми и болката беше почти толкова силна, колкото и болката в сърцето ми.

До мен Арчър си пое дълбоко дъх, а аз впих нокти в дланите си, за да не посегна да хвана ръката му. Ако сега го докоснех, се страхувам какво можеше да се случи. Силите ми се завихряха в мен както снощи, когато смятах, че умира. Не мисля, че има нещо, което мога да си представя, за да не взривя тази стая, ако изпусна и най-малката частичка от магията си.

— Относно теб, София — каза Лара и привлече вниманието ми отново към масата. — Ти си нещо съвсем различно.

Толкова се бях концентрирала над мисълта, че ще екзекутират Арчър, че напълно забравих за своето наказание.

Лара се намръщи и между веждите й се появи дълбока бръчка.

— Това е може би последната от дългия списък с проблемни ситуации, които си предизвиквала. Като започнем с всичко, случило се в „Хеката“ миналата есен, после си наранила няколко души в заведение преди месец. Успяла си да отвориш сандъка, в който се съхранява гримоара на Вирджиния Торн почти сама.

Поклатих глава. Как бе възможно да е разбрала? Исках да се обърна към баща ми, но имах чувството, че погледът ми е прикован в Лара.

— Но може би най-объркващото е силата на некромантските си способности. Буквално досега не е имало същество с такава дарба като твоята.

— Какво, таласъмите ли имаш предвид? — попитах объркано. — Наистина успях да ги подчиня, но ми костваше едва ли не всичко.

Г-жа Касноф се облегна назад и за пръв път се обади:

— Не таласъмите, Софи. Говорим за Елодия Парис.

Думите й се стовариха върху мен като камъни.

— Каза ми, че тя се е опитала да комуникира с теб в „Хеката“, вярно ли е?

Усещах как всички ме гледат, дори Арчър.

— Да.

Г-жа Касноф се наведе напред.

— А правила ли е същото и тук, в Торн?

Пръстите ми бяха ледени и ги стиснах в юмруци, но не казах нищо. Въпреки това г-жа Касноф кимна, сякаш съм отговорила.

— Досега не е имало случай на дух, който да комуникира с представител на обществото ни, още по-малко да го последва на такова разстояние. Елодия би трябвало да обитава „Хеката“, но вместо това, тя… обитава теб. — Тя поклати леко глава, сякаш не можеше да повярва. — Възможно е да е страничен ефект от това, че ти е предала магията си, но въпреки това няма сведения подобно нещо някога да се е случвало. Като вземем всичко това предвид, както и силите, на които си наследник, опасявам се, че не ни остава никакъв избор.

Умът ми беше омекнал като гъба, натопена във вода. Не можех да осмисля толкова много информация наведнъж. Някак съм се свързала с Елодия и въпреки всички усилия, които положих това лято, за да не бъда страховито чудовище, Съветът ми казваше, че съм точно това. Какво имаше предвид със „силите, на които съм наследник“?

Г-жа Касноф отмести поглед и Лара написа нещо на пергамента.

— Решението ни е да бъдеш подложена на Очистване.

После всички казаха нещо на език, който не разбирах.

Каквото и да е било, в него имаше сила, и то такава, че косата ми щръкна, както си стоях мирно. Ръката на Арчър се отпусна върху моята и си спомних първия път, когато се докоснахме — по време на лекцията след вечеря в „Хеката“. Чух баща ми да казва нещо от дъното на стаята, гласът му звучеше остро и рязко. Колкото и да бе глупаво, идваше ми да се разсмея. Явно в крайна сметка щях да получа това, заради което дойдох тук.