Рейчъл Хокинс - Демонично стъкло

Но решението вече беше взето. Лара кимна и двама телохранители, може би същите двама, които видях снощи, влязоха и хванаха баща ми.

— Не! — изкрещях аз, но те вече го водеха към вратата.

— Не се тревожи за мен — каза той. Гласът му не трепна, но видях страх в очите му.

Паникьосаното ми съзнание се опитваше да измисли нещо, което да му кажа. В крайна сметка това може да е последната ни среща. Но мислите ми бяха преизпълнени с ужас и успях да изрека само:

— Татко…

А после го отведоха и хлопнаха вратата. Ехото от удара отекна в малката стая.

Двамата с Арчър ни отведоха в най-долната част на имението и ни затвориха в една от килиите, за които баща ми спомена снощи. Не бяха точно каквото си представях. Очаквах нещо като затвор — метални решетки, тясно легло. Вместо това се оказаха пещери с метални врати. Бутнаха ни в една от най-големите, в която стените бяха пропити с влага, а единствената светлина идваше от магическа сфера. Усещах някакво напрежение във въздуха. Арчър ми обясни, че това е магия, която пречи на всеки, затворен тук, да прави заклинания. Предполагам, че го е открил снощи.

В началото просто седяхме на влажния под и се държахме за ръце. Някъде наблизо баща ми минаваше през ритуал, от който можеше и да не излезе жив. Аз бях следващата, а утре сутрин Арчър щеше да бъде мъртъв. Имахме много неща, за които да мислим, и не можехме да измислим какво да си кажем, затова известно време прекарахме в мълчание.

Бях се загледала в светлосенките на варовиковите стени, а Арчър каза:

— Иска ми се да можехме да отидем на кино.

Погледнах го учудено.

— Мога да умра след няколко часа. Ти със сигурност ще умреш утре. И ако имаше едно желание, то е да отидем на кино?

Той поклати глава:

— Не, нямах това предвид. Не исках да се срещнем по този начин, да сме врагове. Иска ми се да се бяхме срещнали в обикновено училище, да те водя на нормални срещи, да ти нося книгите или нещо подобно. — Той ме погледна и намигна. — Нали така правят хората?

— Не и извън телевизионните програми от петдесета нататък — отвърнах и посегнах да погаля косата му.

Той ме придърпа към себе си и се облегна на стената. Аз застанах на колене и отпуснах глава върху гърдите му.

— Значи вместо да бродим из горите и да гоним таласъми, искаш да ходим на кино и на танци след училище?

— Е, можем да ходим от време на време да гоним таласъми — каза той и ме целуна по слепоочието. — Така е по-интересно.

Затворих очи.

— Какво друго бихме правили, ако бяхме обикновени тийнейджъри?

— Хм… Нека да видим. Най-напред ще се наложи да си намеря някаква работа, за да мога да те извеждам на съвсем нормалните срещи. Мога да работя в някой супермаркет.

Представих си Арчър в синя униформа да нарежда рафтове с вафли в „Уол март“ и гледката ми се стори толкова странна, че нямаше накъде повече.

— Можехме да се скараме пред шкафчетата си в училище — добавих аз. — Виждала съм много нормални ученици да го правят.

Той ме прегърна силно.

— Да, звучи ми приятно. А аз можех да дойда до дома ти посред нощ и да пусна силна музика под прозореца ти, докато не се сдобрим отново.

Засмях се.

— Гледаш много филми. О, можехме да работим заедно по време на лабораторните упражнения.

— Това нещо подобно на каквото правихме по самоотбрана ли е?

— Да, но в обикновената гимназия има повече наука и по-малко ритници в лицето.

— Супер.

Прекарахме следващите няколко минути в измисляне на подобни сценарии, изреждайки всички дисциплини, в които уменията на Арчър биха ни били от полза, включително игра в училищни пиеси. Накрая вече се смеех и щом го осъзнах, се опитах да забравя за момент в какво положение се намираме.

Което в крайна сметка беше и целта ни.

Когато смехът ни заглъхна, страхът отново започна да се прокрадва. Все пак се опитах да се пошегувам отново:

— Знаеш ли, ако оцелея, ще бъда цялата покрита с татуировки като на Ванди. Сигурен ли си, че искаш да излизаш с илюстрирано гадже, пък дори и за кратко?

Той ме хвана за брадичката и вдигна главата ми към себе си.

— Повярвай ми, дори да имаш татуиран тигър на лицето си, пак ще искам да съм с теб.

— Стига лиготии — казах аз и се доближих още повече до него. — Повече харесвам гадния и заядлив Арчър.

Той се усмихна самодоволно.

— В такъв случай млъкни. — Той притисна устните си към моите.

Страхувах се, че това е последната ни целувка, а може би и той си мислеше същото. Беше различна от всички останали. Бавна и изпълнена с отчаяние. Когато свърши, и двамата бяхме задъхани и притиснали челата си едно в друго.