Рейчъл Хокинс - Демонично стъкло

Миризмата на изгоряло.

Стиснах верижката така силно, че ноктите ми се забиха в дланта. Лара ме погледна с отвращение.

— Беше време да прочистим къщата в по-широк смисъл.

Изревах яростно и скочих на крака. Може да нямах никакви сили вече, но това не можеше да ме спре да я убия с голи ръце, ако е направила нещо на Джена. Не знам какво щеше да се случи, ако точно в този момент не бе отекнал силен гръм. Изведнъж всички очи се насочиха към мраморната арка.

Още един пукот, след него друг и накрая пронизителният звук от пречупено дърво.

Без да казва нищо, Лара изчезна внезапно, от което се досетих, че се е телепортирала. Най-вероятно долу в килиите, за да освободи Дейзи. Г-жа Касноф мърмореше нещо на език, който не разбирах, а бабешкото облекло на Елизабет се разкъса и миг по-късно тя беше покрита с гъста сива козина. Очилата й паднаха, разкривайки животински жълти очи.

Предполагам очакваха някой да влезе. Това беше най-странното. Че очакваха всичко да протече по цивилизован и културен начин. И, естествено, бяха изненадани, когато едно сребърно острие прелетя през арката и се заби право в гърдите на Кристофър. Той се строполи безмълвно с очи, вперени в нищото.

Събитията, които последваха, бяха като извадени от кошмар.

Върколакът започна да вие и побягна по стълбите, а г-жа Касноф и Родерик я последваха. Аз стоях замръзнала на място. Какво, по дяволите, можех да направя в разгара на битка без никакви магически способности?

Чувах крясъци и падане на предмети. Баща ми и Арчър все още бяха заключени в килията, а само един бог знаеше къде е Джена. Или Кал. Не можех да остана тук и да се навирам на пътя на кинжалите или магическите мълнии. А нещо ми подсказа, че ако някой от Окото ме открие, изобщо няма да му пука, че вече не мога да използвам магическите си сили или че съм влюбена в един от техните.

Налагаше се да избягам, а единственият изход оттук беше мраморната арка, която водеше към епическата битка.

Поех си дълбоко дъх и пъхнах верижката на Джена в джоба си. Ако исках да разбера какво се е случило с нея, ако исках да помогна на татко и на Кал, трябваше да намеря начин да се измъкна жива оттук, с магия или не.

— Елодия, ако си наоколо и можеш да ми предложиш някаква призрачна помощ, би било чудесно — казах на глас.

Можеше да се каже, че се шегувам, но преди да съм мигнала, тя се появи пред мен с раздразнено изражение.

— Е… това, което казаха, че си обвързана с мен, вярно ли е?

Тя кимна и скръсти ръце намръщено.

— Добре. Ами… съжалявам. Но ако ми помогнеш, ще направя всичко по силите си, за да… разваля връзката ни.

Тя ме изгледа внимателно и устните й се раздвижиха.

Не съм сигурна, но мисля, че каза нещо като „Направи го“.

После се понесе към един от портретите. Пръстите й се раздвижиха около рамката като пушек и след миг зад него се отвори пролука. Кимна към нея и заклевам се, изглеждаше самодоволна.

— Благодаря ти — казах, но тя вече беше изчезнала.

Поколебах се на входа, но в този момент отдолу се чу оглушителен трясък. Нямам представа какво е било, но звучеше сякаш целият под е пропаднал. Усетих много силна магия и макар да не си бях възвърнала силите, знаех какво е. Лара е освободила Дейзи. Не знам какво е направила, но писъците, които последваха, бяха нечовешки.

Татко, Арчър, Джена, Кал. „Омитай се, за да можеш да им помогнеш.“

Тунелът беше толкова тесен, че трябваше да ходя приведена, а след известно време зави и не виждах изхода. Което значи, че беше пълен мрак. Вдигнах ръка, за да си направя светещо кълбо, но бързо се сетих, че няма да стане.

Вървях колкото можех по-бързо, но все още чувах навсякъде шума от битката. Имаше тропот и гръм, а понякога и писъци. Налагаше се да вървя, колкото мога по-бързо, макар отчаяно да се питах какво се случва зад мен. „Татко, Арчър, Джена, Кал — повтарях си аз. — Не можеш да им помогнеш, ако си мъртва.“

Покривът стана още по-нисък и се наложи да падна на колене и да пълзя. Най-после стигнах до нещо голямо. Врага.

Бутнах я силно и ме посипаха чакъл и пръст. Виждах върховете на лабиринта от жив плет, така че явно бях някъде в задната част на къщата.

Измъкнах се навън и присвих очи. Силната светлина ме заслепи за момент. Помислих си, че слънцето е изгряло. Но не бе възможно, защото беше тъмно, когато с г-жа Касноф и Елизабет стигнахме до главното фоайе. Със сигурност не бе минало достатъчно време, че да изгрее слънце. А и светлината не беше меката слънчева светлина, а острият червеникав блясък на огън.