Кен Сколс - Песнопение

Платната уловиха вятъра и корабът се понесе. Петронус долови миризмата на пържен бекон, смесена с аромата на топъл чай, лук и нарязани картофи. Независимо дали плаваше към по-малка или по-голяма опасност, поне го правеше в комфорт.

Той последва носа си до камбуза, доволен, че е останал жив. Не се беше замисля досега: това бе първият път, в който го атакуваха лично. За първи път бе решил със сигурност, че ще загине.

Петронус благослови благодетелите си и седна да закусва.

Блатните крачеха през уимския лабиринт в северната градина на Рудолфо, носеха Ханрик и пееха. Когато се присъедини към тях, Неб мислеше да стои отзад, но още в началото Уинтърс бе стиснала ръката му и го водеше със себе си.

Не беше спал през нощта, а събитията от пиршеството продължаваха да се разиграват през очите му. Сега бученето в главата му намаляваше и започваше да усеща умората. Той потръпна, усещайки студа въпреки вълнената си зимна униформа.

Двамата с Уинтърс вървяха в челото, а останалите ги следваха и напяваха блатните погребални псалми с тихи гласове. Не разбираше езика — може би бяха просто нищо не значещи думи, макар да звучаха структурирано. Гласовете на певците се сливаха в хармония. Неб погледна момичето и видя, че устните й се движат, макар да не излизаше никакъв звук.

Ранното утро беше тъмно и тихо. Шумът в имението се заглушаваше от високите трънливи стени на лабиринта. Скоро трябваше да се срещне с Едрик и Исаак, за да се отправят към Портата на пазителя. Неб цял живот копнееше да я види. Да прекоси пустия проход и да се спусне в руините на Стария свят. Беше отраснал в сиропиталището на ордена и въображението му бе препълнено с легенди от миналото и разкази за експедициите, опитващи се да спасят каквото може от светлината. Когато баща му загина с Уиндвир, Неб бе останал в каруцата, която трябваше да го откара в пустошта за първата му експедиция, докато хората на Сетберт не го откриха.

Но сега, докато гледаше тъжното момиче и мислеше за отминалата нощ, интересът му към пустошта се съревноваваше с нещо друго. Част от него искаше отчаяно да остане с блатната кралица, да посвети камите и сърцето си на каузата, която й предстоеше, или поне да я държи в прегръдките си, докато се наплаче.

В началото, в руините на Уиндвир, докато не знаеше истинския й ранг, тя се бе пошегувала, когато й предложи да тръгне с него. Беше се засмяла, макар в смеха й да нямаше подигравка. „Ще ме вземеш за булка ли, Небиос бен Хебда? Ще ми вдигнеш ли горянска сватба, с танци и музика? Това ли ще сториш?“

Сега, докато се въртяха към центъра на лабиринта, Неб се замисли за това отново. Този път си представяше как отива в блатата, сред народа й, как споделя скръбта им за Ханрик. Сигурно щеше да има смисъл, ако наистина беше предопределеният им Водач. И все пак някакъв дълбок вътрешен глас му шепнеше, че не е дошло тяхното време, колкото и много да му се искаше да й предложи силата си.

Процесията спря в центъра на лабиринта и двама от по-едрите мъже преместиха мраморната пейка за медитация настрани, а други двама започнаха да копаят замръзналата земя с кирки. Тихите напеви продължиха и Неб усети как Уинтърс стиска дланта му по-силно. Погледна към нея и видя стегнатата челюст, сълзите, които оставяха следи по бузите й. Сълзите й заплашваха да отприщят неговите, които бе успял да сдържи, докато говореше с първия капитан, затова извърна очи. Втренчи се в оформящия се правоъгълен трап. Спомените го върнаха назад, към широкото поле с гробове сред опустошената равнина.

Когато Петронус предложи за пръв път да погребат мъртвите в Уиндвир, Неб мислеше, че задачата е непосилна. Почти двеста хиляди души, чиито скелети бяха оголени от заклинанието на Ксум И'Зир, всяка кост бе символ на насилието. Но двамата събраха парцаливата си армия от гробокопачи и работиха през лятото, есента, зимата, и успяха да приключат напролет. По някое време старият рибар се бе провъзгласил за папа и бе оставил лагера в ръцете на Неб. Естествено, младежът се бе постарал максимално. Какво друго можеше да стори?

Баща му беше сред загиналите в Уиндвир.

В края на работата, преди Рудолфо и Петронус да се появят и да го отведат в новия му дом в Деветте гори, Неб бе организирал погребалната церемония за най-великия град на света. Копачите, които бяха останали, се събраха на източния хълм над Втората река и след една песен в прослава на светлината накараха младия си предводител да каже няколко думи.