Кен Сколс - Песнопение

— Как така е мъртъв? — Той вдигна поглед и кимна на приближаващия Петронус. — Как се е случило?

— Не знам, капитане — отвърна сивият гвардеец. — Отидох да го подготвя за транспортиране и открих, че е мъртъв. Студен като лед.

Гримлис въздъхна.

— Натоварете го в лодката. Ще го вземем с нас. Искам да го огледам, щом магията му изтлее.

Петронус се присъедини към тях и не каза нищо, когато единият войник посегна за раницата му. Но се възпротиви, когато другият понечи да вземе торбата с документите.

— Аз ще я нося. — После попита Гримлис: — Пленникът ни е умрял, така ли?

— Да — кимна Гримлис. Ветеранът беше уморен, а очите му бяха зачервени и стъклени от употребата на магиите. Брадата и косата му бяха по-дълги, отколкото при последната им среща. Вместо сивата униформа на андрофрансинската гвардия той носеше обикновени панталони и риза като на работник. Разбира се, в съгледваческите ножове на кръста и дългия меч на гърба му нямаше нищо обикновено. — Може би е отрова — допълни капитанът. — Макар че не открихме нищо, като го претърсвахме.

Селото започваше да се разбужда. Колибата и пристанчето на Петронус бяха в самия край, но в някои от къщите вече светеше, а в залива бяха излезли няколко лодки, започнали рано дневния улов. Мислеше да остави бележка, но не можа да реши какво да напише. В крайна сметка реши да не го прави. Ако събитията от снощи бяха само начало, за съседите му щеше да е по-добре да не знаят нищо.

„Както и за мен.“

Гримлис докосна ръката му.

— Отче, готов ли си?

Петронус изсумтя.

— Твърде стар съм за това. И къде точно ще ходим?

— На по-безопасно място. — Те тръгнаха заедно към чакащата лодка. — Двамата с Балтус ще пътуваме с теб. Другите ще останат, за да препредават съобщенията.

Петронус кимна. Беше се потрудил да създаде малката си мрежа, като търсеше всякакви късчета информация, за да разкрие истината за падането на Уиндвир.

Качиха се в лодката, като внимаваха да не настъпят увитите в платнища тела в краката им. Омагьосаните войници подадоха и последното тяло, след което ги избутаха във водата. Бързите им движения се долавяха само от лекото разместване на снега. Петронус впери взор в къщата и пристанчето с мисълта, че вероятно ги вижда за последно.

Ако убиецът не беше се разприказвал, със сигурност щеше да успее. Петронус се замисли над това, докато младият лейтенант на Гримлис се трудеше с веслата и ги караше покрай брега на залива. Калдус беше голям, почти като самостоятелно море. Знаеше го, защото бе проучвал артефакти и писания от времето на заселването, онзи период след Епохата на смеещата се лудост, когато орденът се бе разраснал и се налагаше да се създаде ясна йерархия и командна структура. Петронус почти бе решил да специализира история. Но неговият учител бе видял потенциала му във франсинските учения. Франси Б'Йот беше специалист по човешко поведение и еволюция — и съратник на младия П'Андро Уим след провала на първото научно движение. В крайна сметка франсинските науки спечелиха вниманието на младия Петронус и му служеха добре, дори сега, когато мислеше за нападателя си.

„Той искаше да ме накаже.“ С други думи, вероятно бе човек, на когото Петронус бе навредил, и имаше повод да го вини. Според Себастиан, драматург от времето на заселването, никой не беше зъл просто така. Всеки антагонист искаше да постигне нещо, за което можеше да убеди поне себе си — ако не останалите, — че е благоприятно.

И този злодей идваше да го накаже — или поне изпълняваше заръка на господаря си, когото бе споменал. Петронус потръпна при спомена за гласа му и после си спомни нещо.

— Той говореше на уимски.

Старият гвардеец изръмжа и вдигна поглед.

— Вярно.

Уимският език беше древен и пазен, домашният език на П'Андро Уим. Беше необичайно някой извън ордена да го владее.

— Акцентът му беше тежък. Не е учил в сиропиталището, но е обучаван от някого от нашите.

— Да. — Гримлис се огледа и изви глава, като снижи глас. — Почти стигнахме.

Петронус също се извърна, но не видя нищо.

— Къде?

Гримлис изсвири тихо и продължително. След това зачака. Някъде съвсем близо, отпред и вдясно, се разнесе изсвирване в отговор. Петронус се намръщи. Небето беше още сиво и не очакваше да види ясно кой е там. Но там нямаше нищо, дори и сянка, и това го озадачи. А в комбинация с близостта на подсвирването направо го тревожеше. Гримлис се усмихна хитро.

— През всичките години се чудех как го прави.