Кен Сколс - Песнопение

През годините на тяхното изгнание в Новия свят се бяха надигали различни фракции и размирици. Но никога нещо подобно. Защо блатни съгледвачи, използващи кръвна магия, биха убили човека, смятан в Познатите земи за техен крал? С каква цел? Сами ли действаха? Убийството на престолонаследника я караше да смята, че не е така. Това беше планирано и извършителят искаше останалите да вярват, че блатните са без крал. Болката в корема й подсказваше, че това не са единствените смърти тази вечер.

„Вятър от кръв, който пречиства.“ Помнеше какво каза Едрик, когато Рудолфо го попита: „Какви оръжия са използвали?“

Знаеше отговора, още преди първият капитан да отвори уста. Железни.

„Значи това е кастренето.“

Но Рудолфо бе останал невредим. Това определено имаше някакво значение.

Блатната кралица въздъхна и стисна ръката на Ханрик.

— Ще ми липсваш. — После го пусна и стана. Вдигна сребърната брадва и се обърна към вратата. — Време е! — извика високо.

Портите се отвориха и нейните хора влязоха в залата. Жените носеха лопати, а мъжете носилка. Придружаваше ги половин отделение от горянски съгледвачи. Уинтърс отстъпи встрани, когато приближиха. Мъжете наместиха Ханрик на носилката и изпъшкаха от тежестта, когато го вдигнаха. Лейтенантът на съгледвачите застана пред нея и се поклони.

— Лейди Уинтърс, лорд Рудолфо изпраща съболезнования и извинения, че не може да се присъедини. Нареди да ви предам, че се заклева в меча на баща си, че всяка година на този ден ще разказва на сина си Иаков за Ханрик, сянката на блатната кралица.

Тя примигна.

— Кажи на горянския крал, че гостоприемството и клетвата му оказват чест на народа ми в този мрачен момент от нашето изгнание. — Тя тръгна към вратата, но се спря.

Неб стоеше там, облечен в чиста униформа. Пристъпваше от крак на крак с видимо неудобство. При вида му Уинтърс усети как в очите й напират горещи сълзи. Тя ги сдържа и тръгна към него. Съгледвачите се разпръснаха зад нея, подсвирвайки тихо на омагьосаните си другари, които със сигурност също бяха наоколо. Хората й тръгнаха бавно и жените подеха погребални псалми. Уинтърс застана пред младежа и посегна за ръката му, придърпвайки го по-близо.

— Радвам се, че дойде.

Той тръгна с нея и сведе поглед.

— Реши ли къде ще го погребеш?

Тя кимна.

— Да. — Процесията излезе от залата и тръгна към масивните порти, водещи към зимната нощ. Когато се отвориха, Уинтърс видя, че е почнало да вали сняг. Снежинките бяха малки и сухи, и вятърът ги разнасяше по земята. Погледна Неб и видя, че вятърът роши косата му. Стисна дланта му и отвори уста. — Ще почива в сърцето на уимския лабиринт на Рудолфо, в сянката на Библиотечния хълм.

Т'Ерис Уим беше популяризирал лабиринтите по време на краткото си папство в Новия свят, но Уинтърс знаеше мрачното им наследство. Кръгъл лабиринт, който можеше да се напусне само ако се върнеш откъдето си влязъл, или ако изтърпиш болката от изкатерването по бодливите храсталаци, за да откриеш тайните му. Любимото занимание на старите колачи, които работеха с ножовете си от името на кралете магове за удоволствие или за създаването на кръвни магии, превърнали се с времето в мъчители Изкупители.

Ханрик щеше да почива в центъра на този уимски лабиринт.

За Уинтърс това беше напомняне за трънливите стени, които знаеше, че я очакват. Може би, след като дъхът на Ханрик намереше път към новия им дом, щеше да й прати част от силата и куража си за кървавото изкачване.

Тя знаеше, че собствената й сила няма да е достатъчна. Уинтърс прехапа устна и тръгна в снега, стараейки се да не плаче.

Слънцето още не се бе подало, когато Петронус излезе от колибата и освободи птиците си. Те се разлетяха, носейки разноцветни панделки и вест за атаката, както и указания към малката шпионска мрежа, която бе създал през последните седем месеца. Тукашната станция просто щеше да препредава съобщенията към мястото, което Гримлис бе избрал. Петронус гледаше как тъмното небе скрива птиците и разноцветните съобщения, които носеха. Черни панделки за опасност, сини за питане, червени за война и още най-различни. Единственият цвят, който отсъстваше, беше зеленото за мира.

Когато взе раницата и торбата си и отиде при другите до навеса за лодки, небето бе почнало да преминава от черно в сивкаво.

Гримлис и един от хората му бяха оставили магиите им да изтлеят. Другите двама бяха взели нова доза прахчета. Старият капитан изглеждаше ядосан и спореше с понижен глас.