Кен Сколс - Песнопение

„Поредната стрела, изстреляна в света.“

Стана му мъчно и изпита отчаяна надежда, че шестата му дъщеря ще открие от редките растения кала на острова. Липсваше му успокоението, което носеше димът на плодовете им. Копнееше за забравата и покоя, които му даваше лулата, когато се замислеше за всички изгубени и счупени стрели по дългия път.

Влад Ли Там върна вниманието си към плажа. Няколко от внуците и правнуците му си играеха на прибоя, докато родителите им разтоварваха лодките.

Той се засмя и тръгна към тях.

Уинтърс седеше на пода на голямата зала и стискаше студената ръка на Ханрик. Плачеше и се питаше какво да прави.

„Собствените ми хора са сторили това!“

Беше зашеметена от думите на Едрик и не можеше да се съсредоточи, докато разговорът преминаваше в предположения и хипотези. Ханрик беше мъртъв. Както и Ансилус. Сама се увери в това. Остави Рудолфо, когато речната жена надникна и каза, че раждането на Джин Ли Там е започнало.

Взе сребърната брадва и огледа отражението на блатния съгледвач, който продължаваше да е под влияние на магии, невиждани от народа им от две хилядолетия. Определено използваха кръвни магии за някои други ритуали, но бойният раздел беше загубен — или прикрит от андрофрансините — след падението на Стария свят.

И сега седеше до Ханрик, стискаше брадвата, полагаща се на титлата, в едната си длан и ръката му в другата.

Отделението горянски съгледвачи беше изнесло останалите трупове и охраняваше вратите, за да може да остане сама. Птиците бяха потеглили на запад към народа й. Скоро щеше да се принуди да стане и да тръгне с другите към градините на Рудолфо, където щяха да положат Ханрик.

Бяха го оставили на място, макар някой да бе затворил очите му, и тя усещаше съсирващата се кръв, която проникваше през плата на роклята й. Щеше да носи петната, както носеше пепелта и пръстта, в която щяха да го върнат.

Казаха й, че се е борил страховито, убил поне двама нападатели, преди да го повалят. А те бяха по-бързи и силни от останалите, които ползваха традиционните земни магии. Бяха щурмували зала, пълна с въоръжени мъже, бяха изпълнили мисията си и се бяха оттеглили.

„Но Рудолфо е пощаден.“ Тя се зачуди и за миг я обзе ужас, който бързо премина в благодарност. И Неб беше присъствал. Униформата му беше скъсана и окървавена. Представата какво би могло да му се случи накара устните й да затреперят и очите й се насълзиха отново.

Франсините учеха, че всички загуби са свързани помежду си, и сега го виждаше ясно. Сред сенките, откроявани от пламъците в огнището на голямата зала, сред останките от прекъснатия пир Уинтърс се почувства дребна и самотна, както преди единайсет години, когато седеше до трупа на баща си.

Естествено, през онези времена не беше напълно сама. Ханрик присъстваше на бдението. Той бе затворил очите на баща й, бе я държал в скута си, докато плачеше на глас за падналия си приятел. Беше изкопал със собствените си ръце гроба на крал Мардик в Пещерата на спящите крале. И после спази инструкциите му дословно — изкачи Драконовия гръбнак и се провъзгласи за нейна сянка на тайния език на дома И'Зир, призова любовта и лоялността на блатните, обрече се на търсенето на дома от нейно име, докато не навърши пълнолетие. Докато Уинтърс не порасне достатъчно, така че управлението й да всява страх в Познатите земи и да пази поселищата им от крадци и нашественици.

Сега, след погребението на Ханрик, тя трябваше да се върне при народа си, да изкачи Драконовия гръбнак и да пие от рога. За първи път щеше да усети горещината на кръвната магия, която да разнесе гласа й на стотици левги. Щеше да се провъзгласи за Уинтерия бат Мардик, повереница на Ханрик бен Торнус, кралица на блатата. След това щеше да изнесе първата си военна проповед и да се захване да оправя нещата.

Тя подсмръкна и избърза носа си с ръкав.

Зад вратата се чуваше шумотевица. Въпреки че утрото наближаваше, седмото имение не беше притихнало. Годеницата на Рудолфо, Джин Ли Там, изпитваше затруднения с раждането и слугите носеха чисти кърпи и всичко останало, което изискваха речната жена и лечителите. Омагьосани и нормални съгледвачи стояха на пост из цялата каменно-дървена сграда. Хората на Уинтърс чакаха зад вратата на главната зала.

„Чакат кралицата им да ги поведе по Петте пътя на мъката.“ Тя потръпна неволно и сподави ново хлипане. Искаше да удържи мъката и да я остави настрани, за да може да мисли извън мъглата, която я обгръщаше. Имаше много въпроси, които се нуждаеха от отговор.