Кен Сколс - Песнопение

Когато стана време, те увиха Ханрик в наметката на лорд Иаков, сложиха свещта в едната му ръка и прашката в другата, и го спуснаха в земята сред останалите дарове. След това всеки от присъстващите хвърли лопата пръст, докато Долните земи поглъщаха приятеля им.

Когато привършиха, блатните се оттеглиха и оставиха Неб и Уинтърс пред пресния гроб. Двамата седнаха на пейката и Уинтърс си позволи да въздъхне.

— Знам, че трябва да заминеш — промълви тя.

Той прегърна тесните й рамене.

— Да. Но не го искам.

Тя се засмя и гласът й прозвуча горчиво.

— Това, което искаме, често не е от значение, Небиос бен Хебда. Владетелят ти заповядва да заминеш.

Той вдигна поглед. Тук, до него, изглеждаше много по-дребна, отколкото сред хората си.

— А какво повелява милейди?

Уинтърс се усмихна.

— Повелявам да поемеш пътя, който те очаква. Да открием дома, който виждаме в сънищата си.

„Ами ако сънищата са грешни?“ Не го изрече на глас. Нямаше да го стори. Вместо това се опита да даде обещание.

— Ще се върна до седмица.

Тя се приближи още повече и той усети потръпването й.

— Дотогава ще съм заминала. — Уинтърс замълча и потрепери. — Боя се, че нещо мрачно се раздвижва сред народа ми, но не знам какво е. Собствените ми хора извършиха това убийство. Трябва да разбера защо.

Сред съгледвачите вече бе плъзнала мълвата, че нападателите са блатни, и тя наистина трябваше да пристъпи в този мрак. Беше блатна кралица и дългът я зовеше. Той пък беше офицер от горянските съгледвачи — служеше на горската библиотека, — и имаше собствен дълг.

Неб искаше да се отрече от него. Искаше да захвърли лейтенантския шал и да се намаже с кал от ведрото. Да обрече камите си в служба на нея, да я последва в блатата и да залови виновниците за снощното нападение.

„Но вече съм се обрекъл на библиотеката.“ Не на библиотеката, а на светлината на познанието, чиито символ бе тя. Както и на мъжа, който щеше да пази светлината в Деветте гори, далеч от политическите борби из Познатите земи. А ако сънищата на народа й бяха верни, Деветте гори пазеха пътя към дома, който бе предопределен да открие. Неб въздъхна и я прегърна, вдъхна аромата й.

След минута-две в тишина той стана и Уинтърс също се надигна. Двамата се обърнаха един към друг и отново се прегърнаха.

— Ще те видя в нашите сънища — прошепна тя. — Пази се, Небиос бен Хебда!

Двамата се целунаха над гроба на Ханрик в центъра на уимския лабиринт. Неб отмахна кичур сплъстена коса от тясното й лице.

— Пази се, кралице моя! — Гласът му пресекна. Част от него знаеше, че предстоят времена, които въобще няма да са безопасни. Въпреки това го повтори, като използва официалното й име. — Пази се, Уинтерия!

Изчака кимването й и остави младата кралица до гроба на сянката й. Тръгна обратно, като внимаваше за трънливите стени, които притискаха тялото и душата му. Стигна бързо до двора и очакващите го коне и каруца. Исаак бе възседнал един грамаден жребец и държеше юздите на коня на Неб. Студеният сутрешен вятър развяваше полите на тъмното му андрофрансинско расо.

Неб взе поводите и провери дисагите, които един от хората му бе закрепил за седлото. Остана доволен и се метна на коня. Едрик погледна към него и младежът му кимна. Първият капитан подсвирна и отрядът потегли.

Неб препусна на изток към червената светлина на изгряващото слънце, без да продума и да погледне назад.

Предобедното слънце проникваше през прозорците на стаята, която миришеше на тамян и пот. Рудолфо седеше в едно кресло до леглото и държеше дланта на Джин Ли Там. Кокалчетата й сякаш щяха да изскочат при всяка контракция, докато тя пъшкаше и стискаше ръката му. Той вдигна поглед първо към речната жена, после към годеницата си, възхитителната дъщеря на Ли Там.

Джин лежеше на подгизналите чаршафи, мократа й коса лепнеше по челото и бузите. Памучната й нощница беше полепнала по тялото и отдолу прозираше розовата й кожа. Мускулите й бяха напрегнати, очите затворени, а челюстите стиснати.

— Справяш се чудесно, скъпа — каза речната жена, но Рудолфо долови притеснението в тона й. На малката масичка до него имаше поднос със сирена и гарафа с крушово вино, което се бе затоплило. На вратата се почука и речната жена се намръщи заради поредицата от прекъсвания, които продължаваха цяла нощ и цял ден.

Една от помощничките й открехна леко вратата и размени няколко приглушени думи с посетителя. След това се обърна към Рудолфо.