Кен Сколс - Песнопение

Но тук, днес, толкова скоро след смъртта на Ханрик и толкова далече от кладата на Влад Ли Там на Изумрудения бряг, усети, че в него се надигат чувства, които не можеше да назове. Спомни си дните и нощите, в които се потяха заедно, изследвайки телата си, понякога тихо, понякога с пъшкане и викове на екстаз. Едно от тези съвкупления бе донесло плод, макар по-късно Джин да бе признала, че е ползвала лекарства, с които да върне мечовете на войниците му.

А сега тя се мъчеше с раждането и нещо с бебето не бе наред.

„Нашето бебе.“

Мислеше, че новата библиотека ще е най-великото му творение, но сега вече знаеше, че не е така. Напротив, щеше да е това дете.

С часове седя до нея, отправяйки съобщения по кожата й и шепнейки, докато тя ръмжеше от болка като тигрите, които бродеха из джунглите на родината й. Гледаше как болката се засилва и контракциите се ускоряват, а когато настъпи времето, я подканяше заедно с речната жена да напъва, да диша, да напъва отново, по-силно.

И когато извадиха от нея малкия лорд Иаков, вдървен и посивял, Рудолфо скочи на крака да го види и усети как стаята се завърта, докато гневът от безсилието вземаше връх.

И когато речната жена извика разтревожено и пъхна кутрето си между посинелите устни на бебето, той се обърна към годеницата си, закри от нея гледката и зашепна още успокояващи слова, докато жената бавно връщаше детето към живота и се опитваше да го закрепи с всички алхимични съставки в чантата си.

Когато се чу първото слабо изплакваше, почти като мяучене, и лорд Иаков, пастир на светлината, посрещна първата си зимна вечер. Рудолфо скочи на крака и се взря в малкото личице и ръчичките, в чиито създаване бе участвал.

„Значи това е любовта“, помисли той, докато речната жена почистваше и повиваше бебето, за да го подаде в нетърпеливите ръце на майката.

Горянският крал се засмя, отпусна се обратно в креслото и заплака от ужаса и радостта, които го бяха обзели.

Джин Ли Там задрямваше и се будеше, колкото да накърми Иаков, когато помощничките на речната жена й го носеха. Рудолфо се оттегли за остатъка от нощта, когато подмениха завивките и измиха изтощеното й тяло от потта и кръвта. Тя беше тренирала със съгледвачите и дори бе участвала в схватки, но нищо не можеше да я подготви за това емоционално и физическо изтощаване. Когато всичко приключи и тя зърна създанието, което й бе причинило толкова мъки, лошите спомени се преляха във възторжена и доволна радост. Наистина завладяващи емоции, за които също не бе подготвена.

Вдигна Иаков към гърдите си и му подаде зърното. Очите му бяха затворени и сякаш беше по-дребен, отколкото се предполагаше за износено бебе. А и сивееше, кожата му беше с цвят на пепел от хартия. Устицата му захапа зърното с по-малък устрем, отколкото очакваше Джин, и тя се облегна на възглавниците. Навън утрото настъпваше тихо.

Чу се леко почукване и вратата се отвори, преди да успее да отговори. Речната жена се вмъкна в стаята. Сякаш още не беше лягала и под кървясалите й очи имаше тъмни кръгове. Но не беше само умора, сякаш носеше цялата тежест на света в сърцето си.

„Носи ми лоши новини.“ Джин Ли Там бе прекарала живота си в разчитане мислите на хората, в търсене на знаци дали са честни, дали мамят, или крият истината. Съобщението на речната жена бе изписано в позата й, в начина, по който накланяше глава и не спираше да приглажда полите си.

— Виждам, че сте будна — каза тя и се приближи към леглото. — Може ли да поседна?

— Заповядай — кимна Джин. Тя се отдръпна, за да може старицата да седне на ръба на леглото.

Речната жена махна на прислужницата.

— Остави ни малко сами.

Джин усети напрежението в гласа й и видя с периферното си зрение, че момичето направи реверанс и излезе.

Джин Ли Там присви очи.

— Нещо с бебето ми не е наред — каза спокойно тя.

— Така е — отвърна жената.

— Беше почти мъртвородено — добави Джин. — Ти успя да го спасиш.

Речната жена кимна.

— Да, така е. — Тя се взря в очите на родилката. — Време е да говорим направо. Детето ви е болно, лейди Там, и аз не мога да го излекувам.

Макар да знаеше в себе си, че нещо не е наред, тези думи изпратиха болезнена тръпка по гръбнака й. Усети как стомахът й се свива и инстинктивно стисна малкия вързоп към гърдите си.

— Колко болно?

„Ще бъда силна. Няма да плача.“

Речната жена заговори тихо и по-равнодушно, отколкото се очакваше след всички следобеди, които бяха прекарали в пиене на чай в пълната с котки колиба в края на селището.