Кен Сколс - Песнопение

Движеше се внимателно през лагера, придържаше се към сенките и повтаряше наум молбата си към Рудолфо. След тази нощ нямаше място за него в Ентролузианската делта. Щеше да се моли за милостта на горянския крал и на дъщеря си.

Надяваше се, че със стореното тази нощ ще спечели изкупление и в собствените си очи.

Стигна до реката и спусна Игнацио в плитчината. Остави го по гръб и се наведе достатъчно, че да различи едно оцъклено от страх око.

— Ти уби детето на дъщеря ми, обичащо кръвта копеле — каза той равнодушно.

После обърна мъжа по лице и стъпи отгоре му. Натисна с ботуш тила на Игнацио здраво към дъното.

Остана мълчаливо така, докато не се увери, че работата му е свършена.

После Лисиас избута тялото по течението и тръгна към лагера на горяните.

Влад Ли Там се подпираше на лопатата и опитваше да не гледа към увитото тяло. Въпреки това очите му се плъзгаха по него и се пълнеха със сълзи против волята му. Слънцето се издигаше на изток и осветяваше Стената на пазителя в далечината в розово и лилаво.

Бяха докарали трупа на „Родствената акула“ специално с тази цел, но Влад искаше да изчака изгрева. Затова посети новия си внук, а после поспа, като се въртеше неспокойно от сънищата. На сутринта събуди Барик и двамата изнесоха тялото и инструментите си извън лагера, за да я погребат, наблюдавани само от омагьосаните съгледвачи на Рудолфо.

По-късно трябваше да поговори с горянския крал, макар да се ужасяваше от срещата, която избягваше през последните две седмици.

Изхвърли пръста от дупката, която бяха започнали. Отсреща Барик изчакваше с кирката. Другите бяха предложили да им помогнат, но двамата отказаха. Скърбящите баща и съпруг копаеха заедно гроб за Рае Ли Там, за смъртта на един град и един начин на живот.

Единственият им избор беше да работят заедно, така както стояха до леглото й и я гледаха как умира, все още скрита от кръвните магии. Принудени бяха да я виждат само в спомените си.

Тя търсеше лек за племенника си до самия край и почина с отворена книга на невидимите си гърди.

Влад Ли Там усети пробождането на мъката и вдигна поглед, кимайки на Барик. Сивокосият боен жрец размаха кирката и започна да кърти заледената земя.

Влад отново опита да не гледа зашитото в платнище тяло и пак се провали. „Помня първите ти стъпки — говореше й той в дълбините на съзнанието си, което рядко посещаваше. — Първите думи.“ Помнеше и последните й думи, макар тогава да не знаеше, че са последни.

Стоеше до леглото й в последната нощ, а тя не предложи поезия, нито демонстрация на любовта си. Вместо това Рае стисна ръката му и промълви: „Изкови от болката си армия.“

Влад знаеше, че ще го стори. По-късно през деня щеше да се срещне с Рудолфо и да го помоли да се грижи за белязаните деца. Щеше да му покаже книжката — тайната история на Познатите земи, за която дори той не подозираше. Как кланът Ли Там бе отгледал и'зиритски култ в блатата, подхранвайки го с обещаното падане на Уиндвир, докато чрез коварство и интрига не бе успял да събори великия град.

Култ, който бе върнал кръвните магии и бе създал мощно заклинание от неговата омраза и от кръвта на децата и внуците му. Толкова могъщо, че можеше да възкреси Петронус и да излекува бебето — чудеса, сочещи към надигащото се тъмно евангелие.

Нямаше да повярва, ако не бе прочел кодираните думи в книгата.

В началото погрешно смяташе, че сами са създали култа, за да разрушат Уиндвир. Но тук ставаше дума за вяра. Баща му наистина вярваше в това и'зиритско евангелие. Книгата беше пълна с препратки към него. Колкото стратегия за стигането до сегашните обстоятелства, толкова и тълкуване на писанията. Но защо?

„За да се установи управлението на Пурпурната императрица.“

Не, не можеше да е само вяра, сляпо подчинение на някакъв мистицизъм. Не можеше да приеме баща си в такава светлина. Сигурно служеше на някой по-висш. На нещо реално и рационално. Каквато и да бе истината, Пурпурната императрица съществуваше.

Някъде някой играеше войната на кралицата с Познатите земи, а първият му внук и лекуващата кралица на избраните бяха само фигури на дъската. Влад Ли Там възнамеряваше да открие истинските противници и да им отмъсти.

Нямаше значение дали кръвта на семейството е спасила внука му, или целия свят. Тези, които я бяха пролели, щяха да си платят.

Щеше да каже на Рудолфо каквото знаеше и да му поиска пари. С тях щеше да стегне остатъците от железния си флот и да се върне на онзи остров, макар това да късаше сърцето му. Щеше да плаче и да го разчепква, камък по камък, докато не научи всичко.