Кен Сколс - Песнопение

Щеше да изкове армия от болката си и да опознае врага колкото се може по-добре. Корабите му щяха да патрулират из южните води и да търсят шхуни с непознат дизайн и непознато в Новия свят тъмно дърво. И през цялото време щеше да се оглежда за призраци във вълните.

Очите му отново бяха привлечени от трупа на Рае Ли Там и тъгата потече в сълзи.

Тя бе жертвала живота си, за да го спаси. Беше погълнала кръвната магия, за да има бързина и сила да го извади от морето. Не беше подготвен за това и саможертвата й, прибавена към толкова много смърт, беше разбила сърцето му.

„Променил съм се.“

Беше изпращал много от децата си на смърт, за да промени тази река и да премести онази планина. Пращаше ги в леглата на тирани и в затвори, при крадци и главорези. Превръщаше ги в убийци и мъчители, в лъжци и курви.

Никога повече.

Барик отпусна кирката и Влад се хвана за лопатата. Продължиха да се редуват така, докато дупката не стана достатъчно голяма. След това оставиха инструментите и вдигнаха възлюбената си.

Сълзите течаха свободно и Влад не се срамуваше.

„Ще изкова от болката си армия.“

Погледна насреща и видя, че Барик също плаче. „И той изгражда армия.“ Както и всички останали.

Осъзна, че това ще са могъщи армии. Ужасяваща отплата за ръката, която местеше фигурите срещу семейството на Влад Ли Там.

Те положиха Рае Ли Там в земята, нежно и мълчаливо, и подготвиха сърцата си за война.

Уинтърс седеше на колене пред Шеймъс и стискаше ръката му в дланите си. Той примигна, когато му спомена за жената със същото име, и на лицето му се изписа изненада.

Дойде да го събуди в средата на нощта, когато видя, че въпросите и кошмарите няма да я оставят на мира.

— Твърди, че ми е сестра. Каза да разпитам теб.

— Не е възможно! — промълви той тихо.

Уинтърс усети колебанието в гласа му и присви очи.

— Шеймъс, какво знаеш?

Той затаи дъх и повтори:

— Знам, че не е възможно. Не може… Аз помогнах на баща ти да я погребе. Треската я погуби още през първия месец от живота й. — Старецът я погледна. — Освен…

Разбира се. Беше възможно. Видя как една капка от стъкленицата върна Петронус. Друга излекува Иаков. Мъртвите можеха да бъдат възкресени.

Или пък смъртта можеше да се фалшифицира. Отново се сети за Петронус.

— И тя ли се казваше Уинтерия?

— Да — потвърди Шеймъс.

Тя седна и опита да осмисли чутото. Защо не бе записано в книгата? Не беше виждала и следа сред писанията на баща си… а най-близкият му приятел Ханрик не й бе казал нищо.

— Защо смъртта й е запазена в тайна?

Очите на Шеймъс станаха сурови.

— И раждането й беше тайно. Само малцина знаехме и се бяхме заклели на баща ти да мълчим. Майка ти беше изолирана, още щом зачена.

— Но защо? — попита Уинтърс отново.

Старецът поклати глава.

— Не знам.

— Не знаеш или не искаш да кажеш? — Тя повиши тон и долови горчивината в него. — Шеймъс, заповядвам ти да ми кажеш какво знаеш!

— Не знам нищо, кралице.

Уинтърс се изправи, прилошаваше й от истината.

— Ако си прав, значи не съм твоя кралица.

Тя се измъкна в нощта без повече думи.

Тръгна на север, мина покрай горянските постове и се отправи към гората, почваща след опустошеното поле.

Мястото беше познато. До неотдавна се разхождаше тук с Неб, когато той патрулираше около лагера на гробокопачите. Зачуди се къде ли е сега? Сънищата й бяха пусти без него. Изпълваше ги насилие, кръв и тъмни птици, но нямаше нито една утешителна дума. Тя се бе вкопчила в спомена за Неб и копнееше да се разхождат заедно. Да й каже, че всичко ще е наред и че ще открие дома, ала вече не беше толкова сигурна.

Сънищата й липсваха. Но не тези, които сънуваше в последно време.

В това бъдеще светлината поглъщаше Книгата на сънуващите крале. А песента — от арфата на лудия Терциус — водеше любимия й още по-навътре в пустошта. Тайната й сестра — възкръснала и носеща същото име — строеше светилища на отдавна мъртвите крале магове, изрязваше техния знак по гърдите на народа си и открито ги вричаше във вярност на Пурпурната императрица, за чието идване говореха непрекъснато.

Блатните бяха изчезнали. На тяхно място се бяха завърнали избраните. Нея също я нямаше, друга Уинтерия щеше да се изкатери на планината и да се провъзгласи за кралица и вречен слуга на дома И'Зир.

До този ден никога не се бе чувствала като сирак, защото имаше народа си. Въпреки внезапното попадане на блатните под тази ерес, докато не видя сестра си и не разпозна собствените си очи, уши, уста и нос в по-голямата Уинтерия, не повярва напълно, че ги е загубила.