Кен Сколс - Песнопение

Да остави историята на тази земя да попие през ходилата му, докато тича към заровената песен.

Водачът Небиос усети насладата от повика и се усмихна.

Джин Ли Там решеше дългите си коси и гледаше как Уинтърс държи сина й. Първоначалният страх на момичето бе преминал и същите инстинкти, които движеха Джин Ли Там сега, я караха да се интересува от чудесата, които можеха да излязат от тялото й един ден. Джин гледаше и се усмихваше насила.

„Синът ми е спасен; не би трябвало да се радвам насила.“ Но се случваше. Виждаше ръцете си, обгърнали краката на кралицата на избраните, и чуваше измъчения си глас да я моли. Изпитваше срам, но и облекчение, когато кожата порозовя и бебето започна да се смее. Гледаше го и сега как се усмихва в ръцете на Уинтърс и бе благодарна за чудото.

„Както и Петронус.“ Беше видяла как старецът умира и възкръсва.

Чу прокашляне и стреснато вдигна поглед.

Баща й стоеше до входа на шатрата. Очите му шареха и избягваха да я погледнат.

— Знам, че съм заслужил лошо отношение, но моля за аудиенция, дъще.

Той пристъпи на светло и Джин видя белезите по лицето му — още червените рани, които не бяха зараснали напълно. Рудолфо й бе казал какво се е случило през краткото време, което прекараха заедно, преди да опита да спаси родството с останалите. Тя сбърчи чело и потърси гняв към баща си, но не намери.

„Той получи отплатата си.“ Знаеше, че един ден и тя щеше да получи своята заради тази, която бе помолила да спаси сина й.

— Влез. Ела да видиш внука си.

Преди да каже още нещо, Уинтърс кимна и й подаде Иаков.

— Ще си помисля за това, което обсъждахме — промълви момичето.

Джин Ли Там се усмихна.

— Добре. Знам, че ще бъдеш добре дошла. Там ще имаш дом.

Уинтърс отвърна на усмивката и кимна. Щом тя излезе, Джин махна на баща си да седне на един стол.

— Заповядай. Ще ти дам Иаков.

Баща й потръпна, щом чу името. „Добре.“ Не го помисли с горчивина, а защото разбираше каква цена е платена. Иаков бе името на бащата на Рудолфо — убит от Влад с помощта на един от синовете му.

Влад Ли Там взе бебето в ръце. Подържа го няколко минути мълчаливо и вдигна поглед към нея.

— Съпругът ти ми каза веднъж, че ако някога има деца, няма да ги използва като пионки в игра. — Той си пое дълбоко дъх. — В същия ден се закле да ме убие при следващата ни среща заради това, което сторих на семейството му.

— Заслужаваш да умреш за това. — Каза го, без да мисли, с равнодушен тон.

Бащи й я изненада, като кимна.

— Така е. Но при следващата ни среща не ме уби. Спаси и мен, останалите оцелели от фамилията… нашата фамилия. — Очите му внезапно станаха по-твърди. — Знам, че се мислиш за стратегическа фигура в някоя от игрите ми, и си права. Отгледах те и те оформих за този ден. Сега знам, че баща ми е сторил същото с мен. Че съм бил пионка в играта му, програмирана да свърши работата си, както металните хора. Да създам теб и Рудолфо. — Той се наведе и целуна челото на детето. — И теб също, Иаков.

Джин си спомни бележката, която я чакаше на възглавницата й в покоите за гости на летния папски дворец — баща й я предупреждаваше за предстоящата война и й нареждаше да роди наследник на Рудолфо. Но защо й казваше тези неща?

Очите им се срещнаха и Джин видя, че неговите са пълни със сълзи.

— Съжалявам за всяка вреда, която съм причинил на деца и родители. Мъката ме поглъща и когато заспя нощем, чувам само писъци и поезия. Само че не пищят моите деца, а нечии чужди, а аз съм мъчителят, който приготвя кръвно заклинание с вярата, че ще спаси света.

Усети, че собствените й очи се насълзяват, и се ядоса. Тъгата често я караше да се чувства мекушава. Накрая произнесе въпроса си на глас.

— Защо ми казваш тези неща?

Той въздъхна.

— Защото мисля, че понякога се боиш да не станеш като мен.

Тя си спомни изпитаното вълнение, когато потегли начело на Скитащата армия. И как се чувстваше, докато танцуваше с ножовете, когато повали кръвния съгледвач в гнева си.

— Не искам да съм като теб.

Влад се усмихна и й върна Иаков.

— Ти не си като мен, Джин Ли Там. И аз се гордея с теб. — Изправи се и на лицето му се появи странно изражение. — Помниш ли откъде идва името ти?

Тя кимна. Не беше се сещала за това от много време.

— От духовете, подчинени на Младите богове, които плуват в дълбините на призрачните океани.

Той кимна.

— Видях един, преди сестра ти да ме извади от морето. Той ми запя.

Джин Ли Там не знаеше какво да каже. Затова не каза нищо.