Кен Сколс - Песнопение

— Да вървим — подкани гласът и тръгна към моста. — Аз ще го заведа. Останалите, стойте на пост.

Неб го последва. Прекосиха моста тичешком и неомагьосаните стражи от другата страна се отместиха. В лагера имаше горянски съгледвачи, малко мъже и жени, облечени в копринени дрехи от Изумрудения бряг.

Съгледвачът явно долови учудването му.

— От семейството Ли Там са. Доведоха Чарлс по море по заповед на генерал Рудолфо.

Неб примигна.

— Отец Чарлс е тук? — Имаше логика той да е андрофрансинът, поправящ крака на Исаак. Беше виждал стария архиинженер във Великата библиотека, докато човъркаше многобройните машини, а веднъж бе присъствал на негова лекция за естеството на светлината в механичните науки.

— Дойде да търси Санкторум лукс — произнесе друг глас. Неб зърна приближаващия Едрик. — Попаднахме на тях, докато издирвахме теб и Исаак.

Той прегърна здраво младежа.

— Добре ли си? Къде е металният ти приятел?

„Повече от добре.“ Чуваше песента някъде зад себе си.

— Той… — Потърси думата. Металните хора можеха ли да умрат? — Той се самоунищожи. Оставих го при Санкторум лукс.

Очите на Едрик се разшириха и Неб видя, че ги наобикалят още хора. Зърна Чарлс, а зад него Ренард с патерицата.

— Значи го откри?

Младежът кимна и преглътна. В очите на Едрик проблесна светлина, но после помръкна, щом видя отчаяното изражение на Неб.

— Вече не съществува — каза той. — Изгорили са я.

Едрик потръпна.

— Кой я е изгорил?

Неб погледна към отец Чарлс.

— Мехослугите.

— Невъзможно. — Андрофрансинът се намръщи. — Това е абсолютно извън програмата им.

Неб се замисли за песента и съня, който тя пораждаше. „Да им кажа ли?“ Ако го стореше, нещата нямаше да приключат така. Не каза нищо, макар отчасти да го болеше от лъжата. Видя, че Едрик се взира в него. Първият капитан кимна леко и се намръщи.

— Скоро ще разберем. Призори потегляме за Санкторум лукс.

„Досеща се, че не казвам всичко.“ Неб извърна поглед и бузите му се зачервиха.

„Тя настоява за отговор.“ Отговор, даден в тайна, за да остане скрит от враговете на светлината, които искаха да я загасят. Тези, които бяха разрушили Уиндвир. Чиито уши и очи бяха насочени към Познатите земи, макар Неб да нямаше представа как го осъзнава. Просто се доверяваше на усещанията си.

„Това място ме промени.“

Внезапно разбра, че няма да тръгне с Едрик. Времето му с горяните бе приключило толкова бързо, колкото и започна. Щеше да се върне при стоманената врата, да научи кода и да вземе източника на съня. Щеше да се научи от Ренард да оцелява в пустошта и да последва съня към обещания дом. Нищо друго не беше от значение. Нито Уинтърс, нито новият дом при горяните, нито бъдещето му като офицер от Горската библиотека. Усещаше го с краката си, стъпили на опустошената земя.

Отплесна се, вслушан в нейния повик, и дойде на себе си едва когато останалите започнаха да се разпръсват и го оставиха сам с Едрик и Ренард. Ръката на капитана на рамото му го върна в настоящето.

— Почини си! В лагера на Там има топла храна, а хората ми ще ти дадат нова униформа. Утре ни очаква дълъг път.

Неб поклати глава.

— Не мога да дойда с вас.

Едрик присви очи.

— Лейтенант Небиос, ти си офицер от горянските съгледвачи и утре сутрин потегляш с нас.

„Аз съм Небиос бен Хебда, Водача.“ Младежът поклати глава.

— Кажи на Рудолфо, че съжалявам. Много съм му благодарен за всичко. — Отново срещна погледа на Едрик, ала не трепна пред гнева му. — Благодарен съм и на теб.

Неб развърза внимателно окъсания шал и го подаде на капитана.

Мъжът го взе.

— Правиш грешка, момче.

— Грешка ще е да остана. — Дори сам усещаше мощта в гласа си.

Едрик го изгледа замислено и кимна.

— Лично ще предам съобщението ти на генерала. — Сетне погледът му се смекчи. — Помисли ли за момичето, за младата кралица?

Неб преглътна. Това бе неговата саможертва в името на съня.

— Кажи й, че съм призван да открия дома ни.

Едрик го изгледа за последно, кимна отново и се отдалечи без повече думи.

Ренард се усмихна. Двамата бяха останали сами.

— Значи я чу, а?

Неб примигна.

— И ти ли си я чувал?

— Аз не. Баща ти.

— Трябва да се върна там — каза младежът.

Ренард кимна.

— Ще го сторим. Не мога да тичам, но ще яздя.

Неб огледа лагера. Трябваше да се сбогува с Исаак и да му предаде скришом паметната пластина от металния му братовчед. Освен това искаше да хапне с бившите си другари. А след това щеше да е хубаво да лапне корена и да раздвижи крака.