Кен Сколс - Песнопение

Но това бе факт. Освен загубата на името, народа, съня и обичта, Уинтърс бе загубила и вярата си. Усещаше празнота от липсата й и се чудеше как е изчезнала толкова бързо. И се питаше как и дали някога ще си я върне. Започваше да се съмнява.

Ала както бе загубила Ханрик, а преди него баща си и майка си, щеше да прегърне и тази болка и да я затвори в себе си.

Слънцето започна да се показва и тя се обърна на изток да го посрещне. Знаеше какво трябва да направи. Прибра се тихо в лагера, взе малкото вързопче и се върна обратно.

Тръгна нагоре по реката, докато не се отдалечи достатъчно, и се съблече внимателно. Усети студения вятър по кожата си и потръпна.

Влезе във водата, тракайки със зъби, и започна да търка калта и пепелта. Разплете плитките си и пусна клончетата и другите украшения надолу по течението. След това започна да се търка със силния сапун, докато студът не я принуди да излезе навън. Изсуши се с грубата памучна кърпа, която бе взела от горянските припаси, и облече шарена рокля и ботуши.

Закопча кожената куртка, за да се предпази от студа, и се върна в лагера.

Утре щеше да потегли с Линей, Джин Ли Там и Иаков. Щеше да помага за настаняването на бежанците в Деветте гори. Джин Ли Там й бе предложила тази работа, докато реши какво да прави.

Искаше й се да изпитва вълнение, но любопитството се оказа най-силната й емоция. Умът й се въртеше над кризата във вярата като език над липсващ зъб. Търсеше значения и сортираше фактите от цялата плетеница. Сънищата бяха истински. Пророчествата също. Но всичко се бе променило. Искаше да знае защо и в какво би трябвало да вярва сега. Дори не можеше да намери страст, за да бъде разгневена или сломена.

Уинтърс знаеше, че ще може да понесе тази загуба и да извлече полза от нея. Може би щеше да открие нещо по-добро от вярата, която бе загубила.

„Може би ми е писано да стана горянска булка? Може домът да не е бил никак далече?“ Дали щеше да е толкова лошо? Беше ли грешно да мечтае за такова нещо? Да се надява, че един ден ще има дете, което да се смее и да изпуска мехурчета, докато спи.

Със сини пронизващи очи като лятното небе над Драконовия гръбнак.

„Като очите на Неб.“

Уинтърс въздъхна, върна се в шатрата и задряма леко. Носът й потръпваше от миризмата на сапун по кожата и косата й. Започна да сънува белокосото момче, макар него да го нямаше и това да бе само спомен. Прегръщаше я до огъня и й казваше, че всичко ще се оправи, като му дойде времето.

Отгоре синьо-зелената луна ги приспиваше с песен.

Петронус тръгна рано, докато небето беше тъмно, а луната и звездите бяха скрити от тънкия воал на облаците. Когато спря на хълма и погледна към покритите със сняг руини на Уиндвир, червеното слънце едва се показваше над Стената на пазителя. Пътуваше само с кон и раница, носещи знака на Деветте гори.

Предния ден следобед се срещна за кратко с Рудолфо, но горянският крал очевидно бе разкъсван между множеството предизвикателства. Поговориха набързо насаме. Рудолфо му предложи да го скрие в горите, но Петронус поклати глава и го помоли за необходимата подкрепа, за да напусне бързо Познатите земи. Горянският крал беше принуден, макар и неохотно, да повика интенданта и да напише кредитни писма.

Рудолфо се стараеше всячески да не гледа в назъбения белег. Но накрая не издържа и се вторачи с почуда. Петронус се намръщи при този спомен.

Докато седеше на коня си и гледаше към Уиндвир и лагерите наоколо, осъзна нещо. „Може никога повече да не видя това място.“ Изпитваше и тъга, и облекчение. Това беше първото му завръщане след копаенето на гробовете. Покритите със сняг руини и могилите, в които бяха погребали почернелите кости, бяха студено острие, което режеше надълбоко.

Северно от лагера, точно до реката, видя някаква фигура. От това разстояние не можеше да каже кой е, но приличаше на жена. Тя махна дрехите си, потопи се в ледената вода и започна да се търка трескаво.

Петронус вдигна ръка към гърдите си несъзнателно и докосна белега. „Искам и аз да мога да го отмия.“

Но не можеше. Сега носеше знака. Да му напомня заедно с назъбения белег на гърлото, че животът му е бил отнет и върнат в по-тежка отплата, отколкото бе предполагал някога. Автограф на нечие мрачно дело. Жив пример за могъществото на кралете магове.

Сега заминаваше само с белезите и малко дрехи. Спомни си друг ден, в който също се бе измъкнал сам. Когато уби Сетберт и видя доказателствата на Влад Ли Там, той напусна седмото горско имение и се върна в колибата си в залива Калдус, за да започне да събира информация.