Кен Сколс - Песнопение

Пръстите му усещаха линии на континенти и планини по предмета с формата на полумесец. Вдигна го към ухото си и се зарадва колко добре му пасна.

„Тя настоява за отговор.“

Неб пъхна полумесеца в джоба си и се закатери към лунната светлина. Когато излезе на повърхността, върна капака на мястото му и го заключи. След това се излегна на хладния метал и извади предмета от джоба си.

Знаеше какво ще види, макар да нямаше представа как. Насочи го срещу луната и сравни грубоватата карта по повърхността му със синьо-зеленото кълбо, което висеше в нощното небе.

Пасваха си. Това беше луната.

Звездите и месечината се отразяваха по сребристата повърхност. Беше виждал такъв метал и преди. Същата древна стомана като на брадвата на Уинтърс. Постави сребърния полумесец между рамото и главата си, така че ухото му да е притиснато към него.

„Това е източникът на съня.“ Съдбата на Неб бе скрита в това „Песнопение за падналата луна“ и той я приветстваше.

Явно задряма, защото започна да сънува. Но това бе един от миналите му сънища, а не този, за който копнееха мехослугите. Този път бе по-ясен и по-подробен отпреди.

Помнеше го добре — и нямаше нищо против да се повтори. Двамата с Уинтърс бяха голи и оплетени един в друг. Малко по-възрастни. Чаршафите бяха мокри от потта им, а крайниците и клепачите му бяха натежали от умора и изразходвана страст. Лежаха под копринен навес в тропическа гора до морето. Над тях звездното небе бе изпълнено от синьо-кафяв свят. В сравнение с него нормалната луна изглеждаше смешно малка.

— Това е нашият дом — прошепна тя в ухото му и погали корема си, издут от растящия в него живот.

Беше добър сън и звучеше истински.

Неб се разбуди за миг и се зачуди дали някои сънища са обещания — отметки в бъдещето, така че съдбата да напира към тях, ако човек слуша песнопението им в най-мрачните нощи и танцува под призива на лунна светлина.

„Призван съм да открия този дом, песента ще ме води.“

Песнопението продължи и Неб се уви в съдбата като в топло одеяло, надявайки се, че сънищата могат да се сбъдват.

Джин Ли Там стоеше в подножието на подвижния мост и чакаше. Получи бележката от баща си и цял ден се чудеше какво да прави. Накрая реши да го види за последно, преди да отплава с неомагьосания кораб на Мерикю към железните си съдове и търсенето на отговори и отмъщение.

Първият помощник-капитан отиде да го повика, а екипажът се готвеше за отплаване. Джин се обърна към огньовете на горянския лагер. Останалите бяха заминали. Ентролузианците си тръгнаха последни, без да знаят, че са оставили един от хората си тук. Най-способният генерал на Сетберт, Лисиас, бе помолил за убежище и съпругът й се съгласи, щом научи, че той е баща на дойката им. Рудолфо възнамеряваше да му намери подходяща работа.

Пилосците и тюрамците бяха заминали преди другите. Рудолфо се бе постарал максимално да възстанови мира с тях, но не постигна успех. Джин знаеше, че ще се случи така. Беше видяла гнева по лицето на Мейров и отровните стрели от очите й, когато Иаков бе излекуван и върнат на майка си.

Чу стъпките на Влад и вдигна поглед. Баща й вървеше бавно, раменете му бяха увиснали. В ръцете си държеше пакет с документи.

— Не мислех, че ще дойдеш, но съм радостен, че го стори.

Тя кимна.

— Получих бележката ти.

Той се приближи и й подаде свитъците.

— Това е всичко, което сестра ти измисли, за да помогне на Иаков. — Джин взе наръча и огледа изписаните страници. — Знам, че вече не е от значение, но тя прекара последните си мигове в търсене на лекарство, затова реших, че трябва да ти ги дам.

Джин Ли Там примигна. „В търсене на лекарство ли?“

— Татко, но аз получих бележката й! Писа ми, че няма лек!

— С птица ли?

Тя кимна и Влад поклати глава.

— Птиците са ненадеждни, дъще. Не може да им се вярва. — Откъм кораба се чу изсвирването за готовност и той погледна през рамо. — Казах каквото знам на Рудолфо. Съобщенията ни са компрометирани с фалшификати и отклоняване на птиците. Съпругът ти ще накара мехослугите да разработят нови кодове.

Джин кимна.

— Това е благоразумно.

Първият помощник се появи.

— Лорд Там, готови сме за отплаване.

Баща й кимна.

— Радвам се, че дойде.

Двамата се прегърнаха и Влад се върна по мостчето. Джин си тръгна, преди да вдигнат котва.

Докато се връщаше към лагера, тя размишляваше.

„Бележката е била капан.“ Тази мисъл я удари като юмрук. Беше я получила в онази сутрин. Държеше я в джоба си, когато Рия прекъсна съвета им. Бе стъпила в капана, бе задействала примката.