Кен Сколс - Песнопение

„Няма лек!“ Но когато видя лекарството пред очите си — как Петронус се вдигна от мъртвите — и чу думите на кралицата на избраните, трябваше да действа. Фалшивата бележка от сестра й беше примамката, подмами я към решение, което бе съвсем лесно.

„Помоли ме да го спася и ще го сторя.“

И бе коленичила в краката на дявола, напои ги със сълзите си, молейки за живота на сина си.

Когато стигна до палатката, не разпозна момичето с памучна рокля, което чакаше там. Само странната, непривична поза го издаде.

— Уинтърс?

Момичето се усмихна и Джин Ли Там се смая от промяната. Мислеше да попита, но реши да не го прави. Имаше по-належаща работа. Трябваше да види сина си. Уинтърс направи реверанс.

— Лейди Там.

Джин се огледа с бързо нарастващо безпокойство.

— Къде са Линей и Иаков?

Уинтърс примигна.

— С бащите си. Линей говори с генерал Лисиас. Рудолфо взе Иаков на обиколката на периметъра.

Джин Ли Там изпусна затаения дъх и си наложи да се успокои. Защо се бе паникьосала? Защо изпитваше такава голяма нужда от сина си в този момент? Остави въпросите за по-нататък и погледна Уинтърс.

— Ако Рудолфо се върне преди мен, кажи му, че го търся.

Момичето кимна и Джин Ли Там излезе в нощта.

Около лагерните огньове започваха песни. Тя тръгна на север. Рудолфо щеше да върви от юг на запад, после на север и изток — възнамеряваше да го пресрещне.

Докато крачеше, се замисли за силната си потребност от сина си и внезапната паника. Вероятно имаше оправдание след продължителната болест и скорошното нахлуване на кръвните съгледвачи. Нормално беше да се страхува за него след всички заплахи.

Но защо имаше толкова силна нужда да го прегърне точно тази нощ?

Бързо намери отговора. Защото знаеше, че миризмата, видът му, мекотата на кожата му в ръцете й щяха да й напомнят, че е избрала единственото добро и разумно решение. Че малкият живот, който бяха създали с Рудолфо, си струва всеки дълг, дори към тези, избили семейството й, предизвикали унищожението на Уиндвир и сеещи хаос и насилие сред Познатите земи.

Но това бе нещо повече от напомняне, че е направила добър избор и е поела по верния път. Показваше й, че в това опустошено място все още съществува добро и че дори в най-големия мрак може да има проблясъци на изтерзана светлина и неразрушима надежда.

Като светлината в очите на съпруга, завръщащ се от морето. И надеждата в усмивката на бебе, спящо в майчина прегръдка.

Джин Ли Там се движеше бавно през заснеженото поле, оцветено в синьо и зелено. Стигна до войниците по периметъра и им заговори окуражително.

Спираше тук-там и питаше хората дали са готови утре да се завърнат при самотните си жени в домашното огнище. Те се кланяха и й отдаваха почит, а щом отминеше, продължаваха да шепнат уважително.

Джин оставяше гласовете им назад и вървеше през снега, търсеше огряната от луната фигура на нейния горянски крал и се ослушваше за смеха на Иаков.

Рудолфо спря обиколката и се заслуша в лагерните песни. Погледна към лицето на сина си и отвърна на усмивката му. Беше странен момент — баща и син обхождаха постовете. Спомни си за подобни разходки с баща си, макар тогава да бе достатъчно голям и да не бе необходимо да бъде носен. Изви глава и заслуша песента, довявана от вятъра. Стара горянска мелодия за годината на падналата луна, макар и по-бавна от версията, която пееше майка му.

„Колко ли време мина оттогава?“ Не можа да си спомни и изпита болка, когато не успя да си представи лицето й. Но помнеше стиховете. Бяха за намерена любов, макар и чрез жертва, за сделка в подземията на света и за духовете на Призрачното море. Песен за сълзи и раздяла, отчаяна надежда и погрешни вярвания. За любовта между плачещия цар и дъщерята на лунния маг.

Иаков се засмя и Рудолфо го последва.

— Значи харесваш музика? Също като баба си.

Продължи да крачи, но заряза пътеката и започна да пробива нова пъртина в снега. Отново погледна сина си.

— Чаках появата ти дълго време! Радвам се, че дойде!

„Толкова неочаквано.“ Наследник на горянския трон сред реки от кръв и в сянката на опустошението. И наследник на светлината. Рудолфо знаеше, че строи Великата библиотека като завет към сина си.

Замисли се за завета на собствения му баща и пред очите му премина тъмен облак. Миналата година бе затворил площада на изкупленията и бе разпуснал мъчителите. По него време му се бе сторило достатъчно. Сега, след като бе видял гробовете на семейство Ли Там, опетнените маси за мъчения, топлите тръби в Кръвния храм, знаеше, че трябва да премахне и последните остатъци от мрачните дела на предците му.