Кен Сколс - Песнопение

Старецът въздъхна.

— Ами ако задачата ми е да извървя този път?

В гласа на Гримлис се промъкна гняв, но той се постара да го прикрие.

— Тогава ми дайте заръки, за сега и за след като загинете. Защото, ако не тръгнете с мен, съм напълно убеден, че до месец ще сте мъртъв.

— Заради съня ли?

— Да, заради съня. И не ми пробутвайте франсинските глупости как сънищата са тайни лабиринти в душата ни, скрити страхове и забранени копнежи. Знам ги тия. Но знам и следното: Този сън изглежда реалистичен и няма да чакам да се осъществи.

Петронус спря. Беше стигнал до центъра на лабиринта и мраморната пейка за медитация. Приближи се и седна на нея. Вече не беше сигурен дали вярва на франсинските учения по темата. Разбиранията му бяха разклатени от сънищата на Неб в гробокопаческия лагер.

— Гримлис, не мога да тръгна с теб. Трябва да завърша започнатото.

— Призовахте всеки владетел от Познатите земи, имащ родство с Уиндвир, на едно място. — Гласът на Гримлис бе натежал от гняв. — Междувременно, противник, който няма как да спрем, помита Скитащата армия като водопад и мачка армиите на Пилос и Тюрам, без да се мъчи. — Той замълча и Петронус усети тежестта на думите му. — Отче, не разбирате ли какво се случва?

— Виждам, но пиршеството на Рудолфо и събитията от онази нощ доказаха, че ако иска, врагът може да удари навсякъде и по всяко време. Няма нужда да ни събират на едно място.

Гримлис въздъхна.

— Какви са заповедите ви?

Петронус се замисли за момент.

— Ако сънят ти се окаже истина, макар да се съмнявам, вземи хората си и помоли Рудолфо за защита. Досега не са закачили андрофрансините, които са в Деветте гори. Служи му, както служиш на светлината.

— Ще му служа, както служа на вас, отче.

— Ти ми служи добре, Гримлис.

Ветеранът се засмя горчиво.

— Не достатъчно. Добрият войник щеше да ви фрасне по главата и да ви замъкне на безопасно място.

Петронус се засмя.

— Добрият войник трябва да вярва в преценката на началника си.

Гримлис изсумтя.

— Не съм толкова наивен, старче.

Сянката се изтегли без повече думи и тежката миризма на екскременти отстъпи на чистия, хладен въздух, който миришеше на дъжд.

При първите капки Петронус не помръдна от медитационната пейка. След това започна пороят и го намокри. Стражите се появиха, за да го върнат в покоите му, и той ги последва.

„Моята отплата наближава.“

„Не. Не моята.“

Петронус усещаше тежестта на по-могъщата отплата, докато лилавите облаци плачеха за чедата на П'Андро Уим.

Рае Ли Там седеше в ъгъла на препълнената килия и слушаше гласовете през тръбата. Мина половин ден, преди да осъзнаят, че във водата има упойка — трябваше да се досети по-рано. Знаеше поне пет-шест корена и билки, които причиняваха подобно състояние: гадене, замаяност, летаргия и дезориентация. Бяха прекарали в безпомощно състояние по-голяма част от времето си тук. Сега умът й бе прочистен и обмисляше стратегия след стратегия, търсейки разрешение на този ребус. Знаеше, че няма много време. В един момент щеше да им се наложи да пият вода, ако не успееше да се справи дотогава. А това щеше да значи, че фамилията Ли Там ще се присъедини към забвението на андрофрансините.

Затова продължаваше да се бори с тази загадка. Беше възложила на няколко души да следят за смените на стражата, а други се ослушваха по тръбите. Нагласи смените за сън и методите за съобщения.

„Тръби за кръв.“ Стомахът й се свиваше и дъхът засядаше в гърлото й. Тръбите топлеха ухото й, но трябваше да слуша.

Някои от по-възрастните синове и дъщери кодираха информация в поемите, които съчиняваха за баща си под ножовете на мъчителите.

И така, Рае Ли Там седеше, разгадаваше кодове, пресяваше информацията и се тревожеше за децата. Стражите ги бяха отвели, докато бяха твърде упоени, и тя се страхуваше за тях.

Чу далечно почукване между писъците и вдигна ухо, накланяйки глава. Не, не беше по тръбите.

Ето оттам. Букви. Тя проследи звука, когато съобщението се повтори, и се приближи бавно до решетките.

„Рае Ли Там.“

Стигна до ръба на клетката и почука с нокът по метала. „Да.“

Усети лек полъх и се стресна, когато здрави пръсти сграбчиха китката й и започнаха да предават послание.

„Аз съм Рудолфо, владетел на Деветте горски дома, съпруг на Джин Ли Там, четирийсет и втора дъщеря на Влад Ли Там, в стратегически съюз съгласно родството.“

Рае приклекна бавно и Рудолфо отслаби хватката си. „Защо си тук?“