Кен Сколс - Песнопение

Той тръгна бавно към входа на уимския лабиринт и спря в сянката на трънливите му стени.

— Има ли някой? — попита Петронус тихо.

Приближи се и усети миризмата. Вонеше на канализация.

— Да, отче! — прошепна познат глас. — Пропълзях през река от лайна, за да стигна дотук.

„Гримлис.“ Той сбърчи нос и навлезе навътре в лабиринта. Долови полъха, въпреки че нямаше вятър, и разбра, че сивият гвардеец не беше сам. Насили се да върви с мързелива крачка, докато не се скри от очите на стражите.

— Какво правиш тук?

Гримлис се засмя тихо. Гласът му беше заглушен от прахчетата.

— Дойдох да видя дали сте приключили с глупостите. Хората ми наблюдават пазачите и нося резервна торбичка със съгледвачески магии. Но пътят за бягство може да обиди височайшата ви натура.

Петронус продължи да обикаля из лабиринта.

— Как разбра къде да ме намериш?

— Проникваме цяла седмица. Наблюдавах ви и чаках. Просто днес за пръв път се доближихте достатъчно до лабиринта.

Беше ред на Петронус да се засмее.

— Още малко и вонята щеше да ме погуби по-сигурно от екзекуторите на Ерлунд. — Погледна към посоката, от която се чуваше гласът, но магиите действаха и не се виждаше нищо. — Значи си дошъл да ме измъкнеш?

— Ако ми позволите.

Разбира се, сивият гвардеец знаеше отговора. И въпреки това опитваше. „Защото дългът му повелява.“ Гримлис служеше на светлината цял живот. Беше обрекъл живота и меча си на четирима папи. Дори когато Петронус го отпрати да зарови сивата си униформа в глинестата почва на Деветте гори, ветеранът се върна като прогонено куче.

— Знаеш, че няма да тръгна — каза Петронус, колкото можа по-нежно.

Можеше да си представи свиването на раменете.

— Знаете, че трябваше да опитам. Петронус, надига се нещо мрачно и имам злокобно предчувствие, както никога досега.

Петронус усещаше тревогата в гласа и това го притесняваше. Дори самото обръщане по име бе показателно. А Гримлис не губеше самообладание и при най-отчаяните обстоятелства. Ако се спреше на едно място, и самият той чувстваше подобна прокоба. Наближаваше отплата и Петронус се намираше в центъра й.

— Тази игра на войната на кралицата е внимателно построена. Мога да спечеля битката, след като намесих родството.

— Съмнително. Начинанието е глупаво. Сред блатните има култ. Повсеместен и'зиритски бунт, а оцелелите андрофрансини са систематично унищожавани. Чу ли за летния дворец? А за армиите на север?

Петронус кимна.

— Есаров ми каза. — През нея вечер остана буден, разсъждаваше над новините. Блатни, които изгаряха жертвите си.

— Става по-лошо. Този култ е нещо невиждано и корените му са пораснали тайно и надълбоко. Според слуховете армията на Уинтерия е разделена. Самата тя се готви за обръщение към съвета.

Петронус се намръщи. Значи наистина беше проникнало дълбоко. Орденът държеше здраво тези неща и използваше Сивата гвардия и родството си, за да смачка всяка следа от и'зиритско поклонничество, преди положението да стане критично. Но блатните си бяха податливи на мистицизъм. И въпреки че ги наблюдаваха, беше трудно да се проникне между тях. С време, търпение и грижа можеше да се формира религия. Като се добавеше необяснимият достъп до кръвна магия и готовността на хората да умрат за каузата, това се превръщаше в могъщо оръжие.

Възникването на тази нова заплаха веднага след Уиндвир, не беше съвпадение. Градът разполагаше в подземията си със средства да се противопостави на тези магии. С оръжия, които да повалят новия враг. Хората щяха да кажат, че когато пастира го няма, вълците разкъсват стадото. Но не беше правдоподобно блатен култ да е способен да унищожи Уиндвир. Не и без огромна помощ.

Есаров настояваше, че заплахата е дошла отвътре. Влад Ли Там подозираше, че собственото му семейство е компрометирано и използвано, както и Сетберт, за да се постигне това. Присъствието на златната му птичка над Уиндвир потвърждаваше подозренията. След като орденът и Ли Там бяха вън от играта, в Познатите земи цареше хаос и насилие.

— Това са нишки от един и същ гоблен — каза тихо той.

— Да — съгласи се Гримлис. — Отче, миналата седмица сънувах как загинахте от желязно острие. Нещо се случва и подозирам, че ни карат като добитък към кланица. — Той замълча и Петронус усети неудобството му. — Боя се от предстоящото.

Петронус кимна, но не каза нищо.

— Пак моля, елате с нас. Ще намерим къде да ви скрием. Ще продължим да работим над излизането от този уимски лабиринт.