Робърт Джордан - Силата на сянката

„Играела си“ на Айез Седай? Той явно си нямаше представа колко голям е талантът на сестра му. Щерката-наследница на Андор биваше пращана в Кулата, за да се обучава, откакто съществуваше Андор, но Елейн се бе оказала първата с достатъчно талант, за да бъде издигната в Айез Седай, и при това могъща Айез Седай. Най-вероятно той също така не знаеше, че Егвийн е не по-малко силна.

— Значи ти ще я закриляш независимо дали тя го иска, или не? — Произнесе го малко натъртено, за да му даде да разбере, че прави грешка, но предупреждението й му убягна и той кимна.

— Това е мой дълг още от деня, в който тя се роди. Кръвта ми да се пролее преди нейната; животът да ми се отнеме преди нейния. Положих тази клетва още когато едва можех да я видя в бебешката люлка; Гарет Брин ми обясни какво означава това. Няма да наруша клетвата си. Андор има нужда от Елейн повече, отколкото от мен.

Каза го със спокойна увереност — явно го приемаше като нещо естествено и справедливо, и по тялото й пробягаха мразовити тръпки. Винаги го беше смятала за младеж, който се държи хлапашки, вечно засмян и закачлив, но сега й се стори някак чужд. Помисли си, че Създателят сигурно е бил уморен, когато е трябвало да сътвори мъжете; понякога те почти не приличаха на хора.

— А Егвийн? Каква клетва си положил за нея?

Изражението му не се промени, но той с неудобство пристъпи от крак на крак.

— Загрижен съм и за Егвийн, разбира се. И за Нинив. Това, което сполети спътничките на Елейн, може да сполети и нея. Мисля, че са заедно — докато бяха тук, рядко виждах някоя от тях отделно от другите два.

— Майка ми винаги ми е казвала да се оженя за мъж, който не умее да лъже, и ти отговаряш на това изискване. Но ми се струва, че някоя ме е изпреварила.

— Някои неща са предопределени — отвърна той тихо, — а други никога не могат да станат. Галад го боли сърцето от това, че Егвийн я няма. — Галад беше доведеният му брат и двамата бяха изпратени да се обучават при Стражниците. Това бе друга андорска традиция. Според Мин Галадедрид Дамодред беше мъж, предан до порочност на правото дело, но Гавин не беше в състояние да види у него нищо нередно. И нямаше да изрече чувствата си към жена, на която Галад бе посветил сърцето си.

Дощя й се да го разтърси, да разбуди у него здравия разум, но моментът не беше подходящ. Не и докато я чакаше Амирлин, не и при това, което трябваше да съобщи на чакащата Амирлин. Определено не в присъствието на Сара, която бе застанала до тях като закована, с телешкия си поглед.

— Гавин, извикана съм от Амирлин. Къде мога да те намеря, след като тя свърши с мен?

— Ще бъда в двора за тренировки. Единственото време, в което мога да престана да се тревожа, е когато усъвършенствам меча с Хаммар. — Хаммар беше майстор на меча и Стражникът, който обучаваше младите мъже, бъдещи Стражници, във владеенето му. — Повечето дни прекарвам там до залез слънце.

— Добре тогава. Ще дойда при първа възможност. И се постарай да внимаваш какво говориш. Ако ядосаш Амирлин, Елейн и Егвийн също могат да си изпатят покрай теб.

— Това не мога да обещая — отвърна той твърдо. — Нещо в този свят не е наред. Гражданска война в Кайриен. Същото, ако не и по-лошо в Тарабон и Арад Доман. Лъжедракони. Беди и мълва за беди навсякъде. Не твърдя, че Кулата стои зад всичко това, но дори тук нещата не са такива, каквито трябва да бъдат. Или каквито изглеждат. Изчезването на Елейн и Егвийн не е всичко. Но все пак те двете са частта, която ме засяга. Но аз ще разбера къде са. И само ако са пострадали… Ако са загинали…

Той се намръщи и за миг лицето му отново се превърна в кървава маска. Нещо повече: над главата му се понесе меч, а зад гърба му се развя знаме. Мечът — с дълга дръжка, като онези, които използваха Стражниците — имаше чапла, гравирана върху леко извитото му острие, символ на майстор на меча, но Мин не можеше да определи дали принадлежеше на Гавин, или го заплашваше. На знамето личеше гербът на Гавин с нападащата Бяла мечка, но върху зелено поле, а не червеното на Андор. И мечът, и знамето се стопиха, кръвта също.

— Внимавай, Гавин. — Предупреждението й беше двояко. Да внимава какво говори и също така — да внимава с нещо, което тя не можеше да обясни дори на самата себе си. — Трябва много да внимаваш.

Очите му потърсиха лицето й, сякаш бе доловил по-дълбокия смисъл на думите й.

— Ще… ще се постарая — отрони най-сетне той. На устните му се появи усмивка, почти като онази, която тя помнеше, но усилието беше явно. — Трябва да се върна на площадката за тренировки, ако държа да не изоставам от Галад. Успях тази заран да спечеля две от пет срещу Хаммар, но Галад спечели три последния път, когато благоволи да се появи на площадката. — Той като че ли едва сега я забеляза и усмивката му стана непристорена. — А ти би трябвало по-често да обличаш рокли. Много добре ти стои. Не забравяй, ще бъда там до залез слънце.