Робърт Джордан - Корона от мечове

Той закрачи като призрак през смрачените улици, стъпка по стъпка, много предпазливо. Вдигаше лек шум, но и нощта вече се бе изпълнила с шумове. Врясък и гърлени крясъци някъде отдалече. Лишеният от разум Машадар избиваше всичко из Шадар Логот, до което се допреше, и тролоци гинеха тази нощ из Шадар Логот също като преди много, много време. Понякога по някоя пресечка зърваше тролоци, по двама, петима или цяла дузина, рядко с Получовек, по-често сами. Никой не го видя и той не ги притесни. Не само защото Самаил щеше да засече преливането му. Онези тролоци и мърдраали, които Машадар още не беше избил, все пак щяха скоро да са мъртви. Самаил почти със сигурност ги беше превел през Пътищата, но не бе осъзнал как точно Ранд беше белязал тукашния Портал.

Далеч преди площада, където се намираше Порталът, Ранд спря и се огледа. Близо до него се издигаше непокътната кула. Не бе толкова висока, колкото повечето, но върхът й все пак се издигаше на близо петдесет стъпки над равнището на улицата. Тъмният вход в основата й зееше празен, дървото на вратата отдавна бе прогнило и пантите се бяха разсипали на прах. През чернотата, осветена само от бледата звездна светлина през прозорците, той бавно се заизкачва по виещата се нагоре стълба и облачета прах се занадигаха под ботушите му. При всяка втора стъпка усещаше остро жегване в крака. Далечна болка. На върха се облегна на гладкия парапет да си поеме дъх. Споходи го смътната мисъл, че няма начин да се отърве от конското, ако Мин научеше за всичко това. Мин или Амис, или Кацуан — все едно.

Над срутените покриви можа да види огромния площад, един от най-главните някога в Аридол. Огиерска дъбрава някога бе покривала тази част от околността, но тридесет години след като огиерите, построили най-древната част на града, се бяха оттеглили, жителите му бяха изсекли дърветата, за да отворят място за разширяващия се Аридол. Палати и останки от палати обкръжаваха огромния площад, сиянието на Машадар блестеше мрачно от няколко прозореца и огромна купчина сринат зид покриваше единия му край, но в самия му център се издигаше Порталът, висок и плосък монолит. Не беше достатъчно близо, за да види нежно всечените листи и лозници, които го покриваха, но можеше да различи прекатурените отломки от високата ограда, която някога го бе обкръжавала. Изкован от Силата метал, струпан на камари, блестеше неопетнен в нощта. Можа също така да види капана, който той самият бе изтъкал около Портала, завърнат така, че ничие друго око освен неговото да не може да го съзре. Клопките на Самаил там долу оставаха незрими за него, но това трябваше да се очаква. Сигурно и те не бяха от най-приятните.

Нечий силует пристъпи през високите колони на един от палатите. Ранд зачака. Искаше да е сигурен — имаше само един шанс. Силуетът пристъпи напред и излезе на площада, главата му се люшна насам-натам. Самаил, с пищната дантела около врата — очакваше да види Ранд да излиза на площада, в капаните му. Зад него в прозорците на палата лумна сияние и Машадар се изсипа на гъсти валма от сребристосива мъгла, сливащи се едно в друго, напиращи и вдигащи се над главата му. Самаил закрачи на една страна и вълната започна да спада, бавно набирайки скорост.

Ранд поклати глава. Самаил бе негов. Потоците на белфир сякаш сами се сбраха въпреки далечния ек на гласа на Кацуан. Той вдигна ръка.

Писък раздра тъмнината, писък на жена, крещяща от неистова болка, и над купчината отломки се изправи фигура, очертана сред нощното небе, фигура в палто и панталони — едно-едничко пипало на Машадар бе докоснало крака й. С изпънати ръце тя се замята, безсилна да пристъпи напред от мястото си, и безсловесният й вой сякаш извика името на Ранд.

— Лия — прошепна той и посегна несъзнателно напред, сякаш можеше да изпъне ръката си през цялото това разстояние и да я издърпа. Нищо обаче не можеше да спаси това, което Машадар докоснеше, не повече, отколкото щеше да го спаси, ако камата на Фейн се бе забила в сърцето му. — Лия — прошепна той. И белфир излетя от ръката му.

За по-малко от едно тупване на сърцето фигурата й все още беше там, цялата — катраненочерни точици и снежнобели искри, а после изчезна. Край.

С крясък, Ранд помете площада с гибелния плам — купчината отломки се срина, — помете смъртта извън времето… и пусна сайдин преди бялата палка да докосне езерото на Машадар, което сега се лееше през площада, напирайки покрай Портала към реки от сияйна сивота, стичащи се от друг палат от другата страна. Самаил трябваше да е мъртъв. Трябваше. Не му беше останало никакво време да избяга, никакво време да запреде Праг, а ако беше, Ранд щеше да усети сайдин. Мъртъв бе Самаил, убит от зло, почти толкова голямо, колкото и неговото. Чувства лумнаха отвъд купола на Празнотата и на Ранд му се дощя да се разсмее, да изреве може би. Дошъл бе тук да убие един от Отстъпниците, а вместо това бе убил жена, която сам бе изоставил тук на собствената й съдба.