Робърт Джордан - Сърцето на зимата

Елейн забеляза една жена, която се мъкнеше унило през тълпата с малко дете на рамо, измъкна монета от кесията си и я подаде на една от телохранителките си — жена с напращели като ябълки бузи. Циган твърдеше, че е от Геалдан и е дъщеря на някакъв дребен благородник. Е, най-малкото можеше да мине за геалданка. Когато гвардейката се наведе да подаде монетата, жената с детето се олюля и продължи по пътя си, без да спре, без да я погледне дори. В града имаше много като нея. Ежедневно дворецът хранеше хиляди такива в кухните, устроени на няколко места из града, но мнозина просто нямаха сили да се доберат и да получат дажбата си хляб и супа. Елейн прибра монетата в кесията и отправи мълчалива молитва за майката и детето.

— Не можеш да нахраниш всички — подхвърли й тихо Сарейта.

— Недопустимо е в Андор да гладуват деца — отвърна Елейн с тон, сякаш изрече кралски декрет. Но не знаеше как да го предотврати. Храна в града все още имаше, но не можеш да принудиш със заповед хората да се хранят.

Други чужденци бяха пристигнали в Кемлин по същия начин — мъже и жени, чиито дрехи вече не бяха дрипави, нито лицата им — изнурени. Каквото и да ги беше подгонило от домовете им, бяха започнали да мислят, че са се напътували достатъчно. Мислеха за изоставените си занаяти наред с всичко, което все още притежаваха. Но в Кемлин всеки, който притежаваше достатъчно умения в някой занаят и малко стръв за работа, можеше винаги да намери някой лихвар, готов да му предложи пари. Напоследък в града се появяваха и съвсем нови занаяти. Тя самата бе видяла този предобед три нови дюкяна на часовникари! Пред очите й в северната част на града се появиха две нови стъкларски работилници и тридесетина манифактури за непознати досега тук изделия. В града вече имаше майстори на дантела, чиято продукция беше фина като люгардската — и нищо чудно, след като почти всички бяха дошли оттам.

Това малко повиши настроението й — данъците от всички тези нови занаятчии щяха да помогнат на хазната, макар че щеше да мине време, докато се замогнат достатъчно, за да ги плащат — но все пак сред тълпата повече й се набиваха в очите други. Било чужденци или андорци, наемниците лесно изпъкваха — мъже с корави лица, с мечове на бедро или на гръб, пристъпващи важно-важно дори когато натискът на тълпата ги забавяше. Имаше и въоръжени търговски охранници — грубовати типове, които избутваха с рамо пречкащите им се на пътя хора, но и те изглеждаха кротки в сравнение с перчещите се наемници. А и лицата им общо взето не бяха толкова нашарени с белези. Наемниците се мяркаха навсякъде из тълпата като стафиди в кейк. При този наплив и след като през зимата търсенето им беше оскъдно, Елейн не мислеше, че ще й излязат скъпо. Освен ако не й струваха цял Андор, както се опасяваше Диелин. Трябваше някак да намери достатъчно местни хора, така че чужденците да не преобладават в Гвардията. И нужните за това пари.

Изведнъж усети в главата си Биргит. Беше ядосана — както обикновено напоследък — и идваше насам. Много ядосана и се приближаваше много бързо. Злокобно съчетание, от което в главата на Елейн издрънчаха тревожни звънчета.

Тя моментално се разпореди да се връщат в палата по най-прекия път — оттам май идеше Биргит; връзката щеше да я доведе право при Елейн — и на следващия завой свърнаха на юг, към улица „Игла“. Всъщност улицата си беше доста широка, въпреки че се виеше като река по един хълм и после по следващия, но преди поколения тук бяха живели майстори на игли. Сега се мяркаха ханове и кръчми, притиснати между ножарски и шивашки дюкяни, и какви ли не още, но нито един игларски.

Биргит ги срещна преди да стигнат до Вътрешния град, още докато се изкачваха по уличката на Крушаря, където все още няколко продавачи на плодове държаха дюкяни, вдигнати от времето на Ишара, макар че по това време на годината нямаше какво интересно да се види през стъклените им витрини. Въпреки гъстата тълпа Биргит се открояваше, подкарала в тръс с веещия се зад гърба й червен плащ, пръскаше безцеремонно хората вляво и вдясно от пътя си и спря чак щом ги видя да приближават.

Сякаш за да компенсира бързането си, Биргит закова на място, изгледа началнически гвардейките, отвърна на войнишкия поздрав на Касейл и чак след това обърна коня и подкара до Елейн. За разлика от тях, не носеше нито меч, нито доспехи. Спомените от предишните й пререждания гаснеха — казваше, че вече почти нищо не си спомня отпреди основаването на Бялата кула, въпреки че отделни образи се рееха из паметта й — но за едно нещо твърдеше, че го помни абсолютно. Че всеки път когато е посягала към меч, се е оказвала на ръба на самоубийството, а на няколко пъти е умирала точно от това. Лъкът й в калъфа обаче висеше окачен на седлото с пълния колчан със стрели от другата страна. Кипеше от гняв и когато заговори, челото й се навъси още повече.