Робърт Джордан - Сърцето на зимата

— Не знам, милейди — отвърна Нори. — Все още не знам.

Според Елейн, бе все едно. Който и да беше — идваха, и то сега.

— Още призори, господин Нори, искам да започнете да изкупувате всички хранителни припаси, които могат да се намерят извън стените на града, и да ги приберете вътре. Биргит, нареди на прапоршчика, който известява възнагражденията за наемниците, да добави, че им остават четири дни да се запишат в гвардията, иначе ще трябва да напуснат града. И това да се разгласи сред народа, господин Нори. Който иска да си замине преди да започне обсадата, да тръгва веднага. Това ще намали броя на гърлата, които ще трябва да храним, и може да накара още някой да се включи в гвардията. — Отблъсна Биргит от себе си и закрачи по коридора към покоите си. Другите се принудиха да я последват. — Мерилил, уведоми Родственичките, както и Ата-ан Миере. Те също може да пожелаят да си заминат, преди да е започнало. Карти, Биргит. Нареди да ми донесат добри карти. А, и още нещо, господин Нори…

Нямаше време за сън, нито за умора. Град имаше да защитава.

На заранта след като Мат обеща да помогне на Теслин — и на Джолайн, че и на тази Едесина, която очите му още не бяха виждали! — Тилин обяви, че напуска града.

— Сурот ще ми покаже каква част от Алтара е вече под контрола ми, гълъбче — рече тя. Ножът й беше забит в пилона на леглото и двамата още се излежаваха сред омачканите ленени чаршафи и разбъркани завивки, той само с коприненото шалче, криещо белега на шията му, а тя — съвсем гола. „Само по кожа“, дето е речено. Кожата си я биваше — най-гладката и нежната, която бе докосвал. Тя погали лениво другите му няколко белега с дългия си, лакиран зелено нокът. Тъй или инак, беше си докарал доста белези, макар и не от липса на желание да ги избегне. Неговата кожа нямаше да спечели много на търг, в това беше сигурен, но белезите я очароваха. — Всъщност идеята не беше нейна. Тюон смята, че… ще ми е от полза… ако видя с очите си, вместо на карта, а когато момичето предложи нещо, Сурот го изпълнява. Ще заминем с то’ракен, за да го обходим бързо. Както разбрах, ще е по цели двеста мили на ден. О, недей да се цупиш така, прасенцето ми. Няма да те карам да се качваш на онези чудовища.

Мат въздъхна с облекчение. Обезпокои го не перспективата да лети. Смяташе, че може дори да му хареса. Но ако изчезнеше от Ебу Дар за по-дълго, Светлината само знаеше дали Теслин или Джолайн, или дори тази Едесина нямаше да ги обземе нетърпение и да направят нещо глупаво, нито каква идиотщина можеше да хрумне на Беслан. Беслан го безпокоеше почти колкото жените.

Тилин, възбудена от предстоящия си полет на някое от сеанчанските чудовища, заприлича повече от всякога на орлица.

— Няма да е за повече от седмица, миличкото ми. Мммм. — Зеленият й нокът мина по дългия една стъпка набръчкан белег, прорязал ребрата му. — Дали да не те вържа за леглото, че да не ми те откраднат, докато се върна?

Малко усилие му струваше да отвърне на лукавата й усмивчица с най-неустоимото си хилене. Беше почти сигурен, че се шегува, но само почти. Дрехите, които му беше избрала за днес, го правеха толкова яркочервен, че очите да те заболят. Всичко червено, освен цветчетата, бродирани по палтото и пелеринката, както и черната шапка и шалчето. От бялата дантела по шията и китките останалото само изглеждаше още по-червено. Той все пак се напъха в тях, изгаряйки от нетърпение да се махне от покоите й. С Тилин един разумен човек не можеше да е сигурен в нищо. Можеше и да не се шегува.

Тилин, изглежда, не беше преувеличила за нетърпението на Сурот. След по-малко от два часа, според отрупания със скъпоценни камъни цилиндър-часовник в дневната на Тилин, дар от Сурот, той вече придружаваше Нейно величество към пристанището. По-точно Сурот и Тилин яздеха в челото на двадесетина особи от Кръвта, които ги придружаваха, заедно с подбраните си со’джин, мъже и жени, които скланяха бръснатите си глави пред всеки от Кръвта и гледаха отвисоко всички останали, а той яздеше най-отзад на гърба на Пипе. „Хубавелчото“ на кралицата на Алтара не можеше да язди с Кръвта, която в момента, естествено, включваше и самата Тилин. Не беше като да си наследствен слуга или нещо от този род.

Кръвта и повечето им со’джин яздеха породисти животни — стройни кобили с извити шии и нежна стъпка и коне с яка гръд, свирепи очи и широки ноздри. Късметът му като че ли не действаше при конни надбягвания, но беше готов да заложи на Пипе срещу всяко от тях. Дорестият му кон не беше за показ, но Мат бе сигурен, че ще надбяга почти всички от тези хубавички животни на спринт, а на дълъг бяг всички щяха да му дишат праха. След толкова дълъг престой в конюшните Пипе напираше да заскача, като не можеше да препусне, и бяха необходими всички умения на Мат — е, по-скоро всички умения, които му идеха някак със спомените на онези отдавна умрели мъже — за да задържи животното под контрол. Но докато стигнат средата на пътя до кейовете, кракът го заболя до бедрото. Ако наистина смяташе да се маха скоро от Ебу Дар, това трябваше да стане по море, или с трупата на Лука. Намислил беше как да го накара да тръгне преди пролетта. Опасен план навярно, но друг избор не виждаше. Другото беше още по-опасно.