Робърт Джордан - Сърцето на зимата

Изведнъж вдигна глава и тя успя някак да посрещне с усмивка смразяващите му очи. Лицето му беше съвсем обикновено, но очите… Радваше се, че поне е седнала. Коленете й така се тресяха, че се учуди как не се вижда под полите.

— Боя се, че не е толкова лесно. — Почти успя да заговори спокойно. — В… вие със сигурност знаете достатъчно, за да обвините Сурот в… убийство. — Ако задържеше Сурот, нямаше да намеси нито нея, нито Егеанин.

— Турак беше велик човек, но моят дълг е пред императрицата, дано да е жива вечно, и чрез нея — към империята. — Изпи наведнъж чашката и лицето му се вкочани като гласа му. — Смъртта на Турак е прашинка пред опасността, която грози империята. Айез Седай в тези земи се стремят да наложат властта си над империята и да върнат времената на хаос и смърт, когато никой не е могъл да склопи очи нощем сигурен, че ще се събуди. И на тях им помага отровният червей на предателството, който разяжда отвътре. Сурот може дори да не е главата на този червей. Заради благото на империята не смея да посягам на нея, докато не съм сигурен, че ще мога да убия целия червей. Егеанин е нишката, по която мога да тръгна и да стигна до този червей, а ти си нишката към Егеанин. Така че ще подновиш приятелството си с нея, каквото и да ти струва. Разбра ли ме?

— Разбрах. Ще го изпълня.

Гласът й се разтреперя, но какво друго можеше да каже? Светлината дано я спаси, какво друго можеше да каже?

Егеанин лежеше по гръб на леглото, с вдигнати нагоре ръце с длани към тавана и с разперени пръсти. Светлосините й поли се бяха пръснали на ветрила по краката и тя се стараеше да лежи кротко, за да не омачка тънките плисета. Как само ограничаваха движението роклите, сигурно бяха изобретение на Тъмния. Лежеше и оглеждаше ноктите си, толкова пораснали, че ако хванеше въже, щеше да счупи поне половината. Не че сама хващаше въжета от доста години, но винаги бе готова, ако се наложи.

— Пълно дебелоглавие! — ръмжеше Бейл и ръчкаше с машата дългите цепеници в камината. — Късмета да ме сръчка дано, „Морски ястреб“ можеше да плува по откъм вятъра и по-бързо от всеки сеанчански кораб. А и шквалове имаше напред и… — Тя го слушаше само колкото да разбере, че е престанал да ръмжи за стаята и че е подхванал същата стара тема. Облицованата с потъмняло дърво стая далеч не беше най-добрата в „Скитащата жена“, но задоволяваше почти всичките му потребности, освен гледката. Двата прозореца гледаха към конюшнята. Един капитан на Зеленото беше равен по ранг на генерал-прапоршчик, но в това място повечето от тези, които надвишаваше по ранг, бяха секретари на по-старши офицери на Всепобедната армия. А в армията, както и в морето, да си от Кръвта не носеше почти никакви облаги, освен ако не си от Висшата кръв.

Морскосиният лак по ноктите на кутретата й искреше. Винаги се беше надявала, че ще се издигне, някой ден сигурно и до капитан на Златото, че ще командва флотилии като майка си. Като момиче дори си беше мечтала, че един ден ще я провъзгласят за Морската ръка на самата императрица, ще застане от лявата страна на Кристалния трон, лична со’джин на императрицата, дано да е жива вечно, и ще има правото да говори пряко с нея. На младини жените често ги спохождаха глупави мечти. И трябваше да си признае, че след като я избраха за похода на Предтечите, беше обмисляла възможността да получи ново име. Не че се надяваше чак за толкова — щеше да е неразумно самонадценяване, — но всички знаеха, че възвръщането на ограбените земи ще прибави нови хора към кастата на Кръвта. Сега беше станала капитан на Зеленото, десет години преди разумния срок, в който да може да се надява на такова повишение, и стоеше на склона на стръмна планина, издигаща се в облаците към величавия връх на императрицата, дано да живее вечно.

Но се съмняваше, че ще й възложат командването на голям боен кораб, да не говорим за цяла ескадра. Сурот твърдеше, че приема обясненията й, но ако е така, защо я оставиха да бездейства в Канторин? Защо, когато заповедта най-после пристигна, трябваше да й докладват тук, а не на кораб? Разбира се, оставаха за командване още толкова много неща, дори за капитан на Зеленото. Сигурно това беше причината. Сигурно беше избрана за пост близо до Сурот, въпреки че в заповедта се казваше само, че трябва незабавно да отпътува за Ебу Дар с първото възможно средство и да чака по-нататъшни указания. Може би. Особите от Върховната кръв можеха да говорят с тези от Низшата и без посредничеството на Глас, но й се струваше, че Сурот я е забравила още щом я освободи, след като си получи повишението. Което означаваше също, че може да е събудила подозрения. Аргументи, които кръжаха в непрестанен кръг. Във всеки случай можеше да живее на морска вода, ако онзи Търсач бе огласил подозренията си. Сигурно се беше отказал от тях, иначе отдавна щеше да гние в някоя тъмница и да пищи от ужас, но пък ако той се намираше в града, сигурно я следеше и чакаше да направи някой грешен ход. Сега вече той не можеше да пролее и една капка от кръвта й, но Търсачите имаха добър опит в справянето с това малко затруднение. Но докато само я следеше, можеше да я гледа колкото си иска. Сега тя имаше здрава палуба под краката си и оттук нататък много щеше да внимава как стъпва. Да стигне чак до капитан на Златото сигурно беше невъзможно, но и като капитан на Зеленото да излезеш в пенсия — пак беше почетно.