Робърт Джордан - Сърцето на зимата

— Бивши Сестри, Нинив. — Егвийн опипа пръстена с Великата змия на дясната си ръка и въздъхна. — Дори Родственичките, които са спечелили пръстена, не го носят. Така че и ние ще трябва да се откажем от него. Ще бъдем Родственички от този момент нататък, а не Айез Седай. — Каза го така, сякаш вече усещаше онзи далечен ден и далечната загуба, но свали ръката си от пръстена и си пое дъх. — Така. Нещо друго има ли? Чака ме дълга нощ и бих искала наистина да поспя преди да ми се наложи отново да се разправям със Заседателките.

Намръщена, Нинив бе стиснала юмрук и се опитваше да скрие пръстените с другата си ръка, но очевидно изглеждаше готова да се примири и да не спори повече за Родството. Засега.

— Онова главоболие още ли те мъчи? Смятам, че ако от разтривките на онази жена имаше полза, отдавна трябваше да ти мине.

— Масажите на Халима вършат чудеса, Нинив. Без нея изобщо нямаше да мога да спя. Е, има ли нещо дру… — Гласът й замря, тя се вгледа към вратата на тронната зала и Елейн се обърна натам.

Там беше застанал някакъв мъж и ги гледаше. Висок беше като айилец, с тъмнорижа коса, леко прошарена, но синьото му палто с висока яка беше крайно необичайно за айилец. Изглеждаше мускулест и коравото му лице й се стори някак познато. Щом забеляза, че го гледат, се обърна и избяга по коридора.

За миг Елейн зяпна. Не беше попаднал случайно в Тел-айеран-риод, иначе щеше просто да се изпари — тя продължаваше да чува силния тропот на ботушите му по плочките на пода. Или беше сънебродник — рядкост сред мъжете, както уверяваха Мъдрите, — или имаше тер-ангреал.

Тя скочи и затича след него, но колкото и да беше бърза, Егвийн я изпревари. Само преди миг Егвийн беше отзад, а в следващия се озова на прага и надничаше в посоката, в която бе избягал мъжът. Елейн си представи, че стои до Егвийн, и се озова точно там. Коридорът вече бе притихнал и пуст — виждаха се само светилници, ракли и гоблени, и всички помръдваха и се изменяха като сенки.

— Как го направихте това? — попита Нинив, затичана след тях с дръпнати чак над коленете поли. Чорапите й бяха копринени и… червени! Пусна припряно полите, щом усети, че Елейн е видяла чорапите, и надникна в коридора. — Къде изчезна оня? Може да е чул всичко! Познахте ли го? Напомни ми за някого, но не знам за кого.

— Ранд — каза Егвийн. — Приличаше на Ранд. Може да е някой чичо на Ранд.

„Да бе — помисли Елейн. — Някой гаден чичо на Ранд.“

От другия край на тронната зала се чу метално изщракване. Вратата към гардеробната зад тронния подиум се затвори. Вратите в Тел-айеран-риод бяха или отворени, или открехнати. Никога не се затваряха.

— Светлина! — измърмори Нинив. — Колко души са ни подслушвали? Да не говорим кои и защо?

— Които и да са — спокойно отвърна Егвийн, — явно не познават Тел-айеран-риод толкова добре, колкото нас. Едва ли са приятели, иначе нямаше да подслушват. А според мен не са приятели и помежду си, иначе нямаше да ни подслушват от различни места. Този мъж носеше шиенарско палто. Във войската ми има шиенарци, но двете ги познавате до един. Никой не прилича на Ранд.

— Не знам, но който и да е, твърде много хора подслушват — изсумтя Нинив. — Така поне мисля. Искам да си се върна в тялото. Там поне ще се тревожа само за шпиони и за отровни ками.

„Шиенарци“ — помисли Елейн. Хора от Граничните земи. Как й се беше изплъзнало от ума? Ами да, заради корена от вилняк.

— Има и още нещо — каза тя. С много предпазлив гласец, дано да не се чуе разказа за новината, донесена от Диелин за мъжете от Граничните земи в Бремския лес. Добави също така и за писмата до господин Нори, като непрекъснато се озърташе из коридора, както и към залата. Не искаше да я спипа залисана още някой шпионин. — Смятам, че онези владетели са в Бремския лес — завърши тя. — И четиримата.

— Ранд е! — ядосана каза Егвийн. — Дори когато не може да го намери човек, все усложнява нещата. Как смятате, дали са дошли да му предложат съюз, или ще се опитат да го хванат и да го предадат на Елайда? Не ми хрумва никаква друга причина за този техен поход на хиляда левги. Досега сигурно обущата си варят за супа! Имате ли представа колко е трудно да осигуриш продоволствието на цяла войска, и то в такова време?

— Мисля, че ще мога да го разбера — отвърна Елейн. — Защо са дошли, искам да кажа. И в същото време… Ти ме подсети, Егвийн. — Не можа да се сдържи да не се усмихне. — Мисля, че ще мога да ги използвам, за да си осигуря Лъвския трон.

Асне огледа гергефа и въздишката й премина в прозявка. Светлината на примигващите светилници беше твърде слаба за такава работа, но не по тази причина птиците й изглеждаха толкова криви. Искаше вече да си легне и ненавиждаше везането. Но трябваше да стои будна и това бе единственият начин да избегне разговора с Чезмал. По-точно онова, което Чезмал наричаше „разговор“. Самодоволно нахалната Жълта се беше улисала в своето везмо, в другия край на стаята, и смяташе, че всяка, която хване иглата, трябва да проявява същото увлечение към работата като нея. От друга страна, Асне знаеше, че ако се надигне от стола, Чезмал отново ще я засипе с приказки за собствената си значимост. През месеците след изчезването на Могедиен поне двайсет пъти беше слушала за участието на Чезмал в изтезанията на Тамра Оспеня и как Чезмал успяла да убеди Червените да убият Сиерин Ваю преди Сиерин да успее да заповяда задържането поне на петдесет! И как буквално сама била спасила Черната Аджа — изтъкваше го при първа възможност. Подобни приказки бяха не само досадни, но и опасни. Дори гибелни, ако научеше Върховният съвет. Така че Асне потисна поредната си прозявка, примижа над гергефа и прокара иглата през изпънатия лен. Сигурно ако направеше червенушката малко по-голяма, щеше да й докара и крилата.