Робърт Джордан - Кръстопътища по здрач

Мат размаха ръце в отчаяно усилие да я накара да забрави въпроса. Щом жена засъска пред човек като котел, всеки с малко ум търси начин да я охлади бързо. Тя стискаше паницата толкова силно, че вените й бяха изпъкнали, а той не искаше да пробва бедрото си с ново падане на пода. Пък и не беше сигурен колко се е постарала да го улучи първия път. Много бързи й бяха ръцете.

— Просто исках да знам — бързо заговори той. — Попитах, колкото да поддържаме разговора. Аз съм малко по-голям. — Двайсет. Край с всички надежди, че ще е твърде малка за женене през следващите три-четири години. Всичко, което можеше да застане между него и сватбения му ден, щеше да е добре дошло.

Тюон го изгледа подозрително, килнала глава, после хвърли паницата на леглото до госпожа Анан, отново се разположи на столчето и заоправя гънките на вълнената си рокля с такова старание, все едно беше коприна. Но продължи да го гледа изпод дългите си мигли.

— Къде ти е пръстенът?

Той несъзнателно опипа пръста на лявата си ръка, на който стоеше обикновено дългият пръстен.

— Не го нося винаги.

Не и след като всеки в Тарасинския палат знаеше, че го е носил. А и покрай грубото му облекло бездруго щеше да изпъква. При това дори не беше личният му печат, просто поръчка при един бижутер. Странно, колко забележимо по-лека чувстваше ръката си без него. Прекалено лека. Странно, че и тя го отбеляза. Но пък защо не? Светлина, тия зарове го караха да трепери пред сенки и да подскача при въздишка. Или беше заради нея? Притеснителна мисъл.

Той понечи да седне на свободното легло, но Селусия се метна на него толкова бързо, че всеки от акробатите щеше да й завиди, и се изпружи с ръка под главата. Това упражнение изкриви малко шала на главата й, но тя бързо го намести, като през това време го гледаше гордо и хладно като кралица. Той погледна към другото легло, но госпожа Анан сложи бродерията си на него и заоправя грижливо широките си поли, давайки да разбере, че не възнамерява да отстъпи и една педя. Огън да я гори и нея, държеше се така, сякаш пази Тюон от него! Жените като че ли винаги се съюзяваха така, че човек да няма никакъв шанс. Е, той беше успял засега да не позволи на Егеанин да поеме командата и нямаше да позволи да го тормози Сетале Анан или гърдестата слугиня, или върховната и могъща Върховна лейди Щерка на Деветте проклети луни! Само че не можеше да изхвърли някоя навън, та да си направи място да седне.

Облегнат на вратата на килера до леглото, на което седеше госпожа Анан, Мат се помъчи да измисли какво да каже. Никога не се беше затруднявал в измислянето какво да каже на жени, но мозъкът му сякаш беше оглушал от трополенето на заровете. И трите го гледаха неодобрително — затова той се усмихна. Повечето жени смятаха усмивката му за покоряваща.

Тюон отрони тежка въздишка, която ни най-малко не прозвуча като от покорена.

— Помниш ли лицето на Ястребовото крило, Играчко? — Госпожа Анан примига от изненада, а Селусия се надигна намръщено на леглото. Мръщеше се на него. Защо трябваше да се мръщи на него? Тюон продължаваше да го гледа, с ръце в скута, хладна и сдържана като Премъдра на Слънцеднев.

Усмивката на Мат замръзна. Светлина, какво знаеше тя? Как изобщо бе възможно да знае нещо?

Лежеше под изпепеляващото слънце, стиснал с две ръце хълбока си, мъчеше се да задържи последните изтичащи капки живот и се чудеше дали си струва да ги задържа. След всички усилия този ден Алдешар беше свършил. Една сянка затули слънцето за миг и сетне над него се наведе висок мъж в доспехи, прибрал под мишница шлема си, с тъмни хлътнали очи от двете страни на извития като клюн нос. „Днес ти се би добре срещу мен, Кулаин, а и много още дни преди това — рече добре познатият глас. — Ще живееш ли в мир с мен?“ С последния си дъх, той се изсмя в лицето на Артур Ястребовото крило.

Мразеше да си спомня как умира. Още десетина такива срещи пробягаха в ума му, древни спомени, които вече бяха негови. Трудно беше да се разбере човек с Артур Пейендраг, още преди да започне войната.

Пое си дъх и се помъчи да подбере внимателно думите си. Моментът не беше подходящ да ломоти на Древната реч.

— Как така да го помня? — излъга Мат. Не можеш ли да лъжеш убедително, жените бързо те хващат. — Светлина, Ястребовото крило е умрял преди хиляда години! Що за въпрос?

Тя бавно отвори уста и за миг той беше сигурен, че смята да отговори на въпроса с въпрос.

— Глупав въпрос, Играчко — отвърна обаче тя. — Не знам защо ми хрумна.