Робърт Джордан - Кръстопътища по здрач

— Защото искам да поговоря с нея. — А защо не? Рано или късно трябваше да го направи. Хората вече притичваха по тясната уличка: полуоблечени мъже с ненапъхани в панталоните ризи и жени с коса, още прибрана в нощната шапка, някои повели коне, други просто мотаещи се без цел, доколкото той можеше да прецени. Едно жилаво момче, малко по-голямо от Олвер, правеше превъртания на ръце, където тълпата му оставяше крачка свободно място — упражняваше се или си играеше. Поспаланкото от зеления фургон още не се беше появил. Великото пътуващо позорище на Лука едва ли щеше да тръгне в следващите няколко часа. Време имаше много. — Можеш да дойдеш с мен — предложи й той най-невинно. Трябваше да се сети за това преди малко.

Поканата наистина направи Егеанин да заприлича на тараба. Изглеждаше невъзможно лицето й да стане по-пребледняло, но сякаш още една трошица цвят се изцеди от него.

— Ще й оказваш полагащата й се почит — каза тя хрипливо, тиснала вързания шал с двете си ръце, сякаш искаше да натисне перуката още по-плътно на главата си. — Хайде, Бейл. Искам да се уверя, че багажът е правилно опакован.

Домон се застоя и Мат го загледа предпазливо. Имаше смътни спомени за някакво бягство на речния кораб на Домон някога, но „смътни“ беше най-доброто, което можеше да каже за тях. Том се държеше дружески с Домон, точка в полза на иллианеца, но той все пак беше човек на Егеанин чак до ножа, и бе готов да я подкрепи за всичко, чак до нехаресването на Джюйлин, така че Мат разчиташе на него не повече, отколкото на нея. Тоест много малко. Егеанин и Домон си имаха свои цели и дали Мат Каутон щеше да опази кожата си не беше фактор в тях. Съмняваше се впрочем, че и Домон разчита много на него, но пък в момента и двамата нямаха голям избор.

— Късметът да ме жъгне дано — измърмори Домон и почеса четината, израсла над лявото му ухо, — с к’вото и да се хванеш, все го обръщаш наопаки. Мен ако питаш, тя е по-корава, отколкото си мислиш.

— Егеанин ли? — попита невярващо Мат. Огледа се бързо да види дали някой не е чул как се изтърва. Никой не се обърна. Лука не беше единственият, горящ от желание да се махне от град, в който потокът зрители е пресъхнал, а нощните мълнии, подпалили залива, бяха пресен спомен. Всички можеха да побягнат още първата нощ и да оставят Мат без убежище, само дето Лука ги разубеди. Обещаното злато го беше направило много убедителен. — Знам, че е по-корава от стари ботуши, Домон, но стари ботуши на мене не ми минават. Това не е някой проклет кораб и няма да й позволя да поеме командата и да провали всичко.

Домон направи гримаса, сякаш Мат няма мозък дори колкото гъска.

— Момичето бе, човек. Ти щеше ли да си толкова кротък, ако теб те бяха отмъкнали посред нощ? Каквато и игра да играеш, с тия тъпи приказки, че щяла да ти стане жена, внимавай да не ти обръсне главата от раменете.

— Просто изглупях — измърмори Мат. — Колко пъти трябва да ти го повтарям? Изтървах си малко нервите. — О, беше ги изтървал, и още как. Да разбереш коя е Тюон, докато се боричкаш с нея, можеше да изнерви и някой проклет тролок.

Домон изсумтя невярващо. Какво пък, това едва ли беше най-доброто обяснение. Освен Домон всички, които го бяха чули как го казва, като че ли го приемаха обаче. Мат поне смяташе така. На Егеанин можеше езикът да й се връзва при самата мисъл за Тюон, но щеше доста неща да му изприказва, ако бе повярвала, че е сериозен. А най-вероятно щеше да го наръга с ножа си.

Иллианецът погледна след Егеанин и поклати глава.

— Просто гледай да си държиш езика зад зъбите. Ег… Лейлвин… само дето не припада всеки път, когато се сети какво каза. И можеш да се хванеш на бас, че и самото момиче не го приема по-леко. „Изглупял“ си, обаче на всички може да ни резнат главите. — Прокара изразително пръст по гърлото си, кимна и се шмугна в тълпата след Егеанин.

Мат поклати глава. Тюон корава? Вярно, беше Щерката на Деветте луни и всичко останало, а в Тарасинския палат беше успяла да влезе под кожата му само с един поглед, когато мислеше, че е просто поредната сеанчанска благородничка с вирнат нос, ала това бе само защото непрекъснато се появяваше там, където той най-малко очакваше. Нищо повече. Корава? Та тя приличаше на порцеланова кукла. Колко корава можеше да е?

„Едва успя да й попречиш да не ти счупи носа, ако не и нещо друго“, припомни си той.

Беше внимавал да не повтаря „тъпите“ според Домон приказки, но истината беше, че щеше да се ожени за Тюон. Тази мисъл го накара да въздъхне. Знаеше го с пророческа сигурност, каквото си беше в известен смисъл. Не можеше да си представи как би се получила такава женитба; изглеждаше невъзможно като го помислиш, а и той нямаше да заплаче, ако се окажеше невъзможно. Но знаеше, че няма да се окаже. Защо винаги скапано се набутваше на разни проклети жени, които му вадят ножове или се опитват да му счупят главата? Не беше честно.