Робърт Джордан - Кръстопътища по здрач

— Вие заповядвате, моя скъпа лейди, и аз тутакси скачам да се подчиня. — След което се изправи и сви рамене извинително. — Но господин Каутон има злато и се боя, че за мен златото командва първо. — Пълният с жълтици сандък на Мат в същия този фургон се бе оказал единственото „извиване на ръце“, нужно да го убеди. Може би това, че Мат бе тавирен, също си каза думата, но за достатъчно злато Валан Лука щеше да помогне и в отвличането на Тъмния.

Егеанин вдиша дълбоко, готова отново да се развика на Лука, но той им обърна гръб, заизкачва се по стълбата на фургона и викна:

— Лателе! Лателе! Тръгваме най-после, веднага щом се върне Мерилин! Слава на Светлината!

Миг по-късно отново се появи и затопурка по късата стълба, последван от жена си, загърната в черно кадифено наметало, обшито с лъскави пайети. Жена с вечно строго лице, тя сбръчка нос към Мат, сякаш й замириса лошо, и изгледа Егеанин с поглед, от който мечките й щяха да се закатерят по дърветата. Лателе не одобряваше една жена да побегне от мъжа си, макар да знаеше, че в случая това е лъжа. За щастие, тя, изглежда, боготвореше Лука по някаква причина, а златото обичаше почти колкото него. Лука изтича до съседния фургон и затропа по вратата, а Лателе направи същото при следващия.

Нямаше защо да стоят и да ги гледат, затова Мат свърна по една от страничните улички. Алейка по-скоро, в сравнение с главната улица — точеше се между същия сорт фургони и шатри, всички плътно затворени заради студа. От металните комини се виеше пушек. Тук нямаше платформи за представления, а телове със съхнещо пране между някои от фургоните и тук-там разхвърляни по земята играчки. Тази уличка беше само за живеене, нарочно направена тясна, за да откаже външни зяпачи.

Движеше се бързо въпреки болката — почти беше свикнал с нея, — но не измина и десет стъпки, когато Егеанин и Домон го настигнаха. Блерик се беше разкарал, сигурно бе отишъл да каже на Сестрите, че са в безопасност и че най-после могат да тръгнат. Айез Седай, които се правеха на слугини, съсипани от тревога, че мъжът на господарката им може да ги спипа, не можеха да се примирят, че трябва да не излизат от фургона си, да не говорим, че не можеха да се примирят с това, че го делят със сул-дам. Мат беше наредил така, за да могат Айез Седай да наблюдават сул-дам, а сул-дам да държат Айез Седай настрана от него. Все пак се радваше, че Блерик му е спестил необходимостта отново да посети фургона им. Откакто се измъкнаха от града, ту една, ту друга Сестра го привикваше и той ходеше, когато не можеше да се отърве, но преживяването не беше от най-приятните.

Този път Егеанин не го прегърна през кръста. Закрачи до него, загледана право напред, най-сетне без да се тревожи за перуката си. Домон крачеше зад нея тромаво като мечок и мърмореше нещо. Плетената му шапка не скриваше факта, че черната му брада прекъсва рязко до средата на ушите, с набола четина отгоре. Изглеждаше някак… недовършен.

— Двама капитани на един кораб със сигурност го водят към гибел — каза с едва сдържано нетърпение Егеанин.

— Не сме на кораб — отвърна Мат.

— Принципът е същият, Каутон! Ти си фермер. Знам, че когато си натясно, си добър. — Егеанин изгледа мрачно Домон през рамо. Тъкмо той я беше свързал с Мат, когато мислеше, че си наема човек. — Но тази ситуация изисква преценка и опит. В дълбоки води сме, а ти нямаш познания, за да командваш.

— Имам аз. Повече, отколкото би си помислила — сухо й отвърна той. Можеше да й извърти цял списък на битки, в които помнеше, че е командвал, но само историк щеше да разпознае повечето от тях, а сигурно и историк нямаше да може. Все едно, никой нямаше да повярва. Той самият определено нямаше да повярва, ако някой друг започнеше да го твърди. — Вие двамата с Домон няма ли да си приготвяте багажа? — Всичките й вещи вече бяха стегнати във фургона, в който спяха тя, Мат и Домон — доста неудобно, впрочем — но той забърза напред, надявайки се, че тя ще схване намека му. Пък и вече бе видял крайната си цел.

Яркосинята шатра, затулена между един крещящо жълт фургон и един смарагдовозелен, едва стигаше да побере три легла, но осигуряването на подслон за всички, които бе довел от Ебу Дар, му беше струвало доста подкупи, за да накара някои да се преместят, и още, за да накара други да ги приемат. Това, което бе успял да наеме, беше каквото собствениците му се оказаха готови да му отстъпят. На цена, подходяща за приличен хан. Джюйлин, мургав набит мъж с къса черна коса, седеше кръстосал крака на земята пред шатрата с Олвер, слабо момченце, макар и не толкова мършаво, колкото беше, когато Мат го видя за първи път. Олвер беше десетгодишен — поне така твърдеше. И двамата бяха без палта въпреки вятъра и играеха на „Змии и лисици“ на игралното табло, което загиналият баща на момчето му беше нарисувал върху парче червен плат. Олвер хвърляше заровете, броеше точките и премисляше хода си по паяжината от черни линии и стрели. Тайренският хващач на крадци не обръщаше толкова внимание на играта и като видя Мат, го погледна очаквателно.