Айез Седай погледна за последно стената, която бе посочил Кирейн, и се отдръпна от нея с видима неохота. Стражниците й бяха високи мъже, извисяваха се над нея, но стояха от нея на разстояние само колкото да им позволи да извадят мечовете си. Макар че на Перин не му стана ясно с какво щяха да се бият Стражниците, ако Сеонид говореше сериозно.
— На мен ми е трудно да лъжа, лорд Перин — сухо каза Сеонид, след като той изрази съмнение, но тонът й бързо стана толкова сериозен, колкото беше лицето й, а очите й бяха толкова напрегнати, че само от тях на Перин взе да му призлява. — Мъртъвци бродят из Соу Хейбор. Лорд Коулин е избягал от града от страх от духа на жена си. Изглежда, има съмнения как точно е умряла тя. Почти няма мъж или жена в града, които да не са виждали оживял мъртвец, а доста от тях са виждали не един. Разправят, че някои са умрели от докосване на мъртвец. Това не мога да го потвърдя, но някои са умрели от страх, други — заради чуждия страх. Удрят по сенки и по всичко, което може да ги изненада, с каквото им попадне подръка, и понякога са намирали в краката си я съпруг, я жена или съсед. Това не е истерия, нито приказка, с която се плашат деца, лорд Перин. Никога не бях чувала за такова нещо, но е истина. Трябва да оставите някоя от нас да направи каквото може.
Перин бавно поклати глава. Не можеше да си позволи да изгуби нито една Айез Седай, ако искаше да спаси Файле. Госпожа Арнон заплака.
— Соу Хейбор ще трябва да се оправи сам с мъртъвците си — каза той.
Но страха от мъртъвци обясняваше само това. Може би хората бяха твърде наплашени, за да помислят да се умият, но му се струваше невероятно този страх така да е завладял всички. Изглежда, вече просто им беше все едно. И гъмжащите посред зима гъгрици, в този мраз? В Соу Хейбор витаеше нещо много по-лошо от оживели духове, и всичките му инстинкти говореха, че трябва да избяга час по-скоро, без да поглежда назад. Жалко, че не можеше.
Веенето се извърши на заснежения източен бряг на реката, където нямаше нищо, което да спира острия северен вятър. Мъже и жени от града подкараха чували през мостовете, във фургони с по два впряга, коли с един кон и дори в ръчни колички. Обикновено купувачите докарваха своите фургони до складовете, или в най-лошия случай зърното и бобът трябваше да се закарат само до кея, но Перин нямаше намерение да вкарва своите колари в Соу Хейбор. Нито някой друг. Каквото и да му беше шантавото на този град, можеше да се окаже заразно. Все едно, коларите бездруго бяха много неспокойни, мръщеха се на дрипавата мръсна тълпа хора, които така и не проговаряха, но се подсмиваха нервно, когато някой случайно ги погледнеше. Още по-зле беше с мръсните търговци, надзираващи работата. В родния на коларите Кайриен търговците бяха чисти, порядъчни хора, поне външно, и не трепереха само защото някой ги е погледнал. И как да не се изнервят? От една страна, търговци, които се озъртаха подозрително към всеки, когото не познаваха, от друга — градските хора, преплитащи крака по мостовете — явно не им се щеше да се върнат зад стените на града си. Така че коларите се бяха събрали на малки групи, бледи, облечени в тъмни дрехи мъже и жени, стискаха дръжките на ножовете си и току поглеждаха по-високите от тях граждани, сякаш ги смятаха за много луди и много опасни.
Перин обикаляше наоколо, наблюдаваше веенето на зърното, оглеждаше дългата колона коли, проточила се до билото на възвишението и отвъд него, както и градските фургони и ръчни колички, прииждащи от другия бряг. Гледаше да е пред очите на всички. Не знаеше защо точно видът му, уж безгрижен, ги поуспокояваше, но така изглеждаше. Поне достатъчно, за да не побегне някой от тях, въпреки че продължаваха да гледат накриво жителите на Соу Хейбор. Освен това се държаха на разстояние, и толкова по-добре. Само да влезеше в главата на кайриенците, че някой от тези хора можеше и да не е жив, половината от тях щяха да скочат на каприте, да заплющят с камшиците и да подкарат кой накъдето види. А останалите сигурно нямаше да дочакат до мръкване. Стъмнеше ли се, от една такава приказка щеше да бръмне главата на всеки. Изнуреното слънце, почти скрито от сивите облаци, още не се беше издигнало високо, но ставаше все по-очевидно, че ще трябва да останат тук през нощта. А може би и повече. Челюстта му се вкочани от усилието да не заскърца със зъби. Дори Неалд бе почнал да не се мръщи на хората.
Веенето беше тежка работа. Всеки чувал трябваше да се отвори и да се изсипе в големите плоски плетени кошове, за всеки от които бяха нужни по двама мъже, които да хвърлят зърното или боба. Студеният вятър отвяваше гъгриците на дъжд от черни точици, а мъже и жени наоколо държаха с две ръце големи ветрила и с тях го подсилваха. Вятърът отмиташе всичко отвято в реката, но скоро заснеженият бряг беше отъпкан и лапавицата под краката се покри с умрели или умиращи от студа бръмбарчета и по-леки зърна овес, ечемик и червен боб. Това, което краката им стъпкваха, скоро се покриваше с нов пласт. Това, което оставаше в кошовете обаче, изглеждаше по-чисто, макар и не съвсем чисто, щом го изсипеха отново в грубите конопени чували, обърнати наопаки и изтупани с пръчки от деца, за да се изтърсят останалите паразити. Чувалите се връзваха и веднага отиваха по колите на кайриенците, но купищата празни чували растяха изумително бързо.
Читать дальше