Робърт Джордан - Кръстопътища по здрач

Сякаш произнесеното име на геалданеца го повика — Арганда се шмугна през процепа, с изнурено лице и хлътнали очи. Имаше вид на човек, който е спал по-малко и от Перин. Дребният мъж беше навлякъл посребрената си гръдна броня, но беше без шлем. По брадичката му бе набола сива четина. Дебелата кожена кесия, висяща от металната му ръкавица, издрънча, щом я постави на масата до другите две.

— От сандъка на кралицата — рече той кисело. През последните десетина дни каквото и да речеше, все беше кисело. — Покрива нашия дял и оттатък. Трябваше да разбия катинара и да сложа трима души да го вардят. И най-добрите от тях ще се полакомят при счупен кофар.

— Добре, добре — прекъсна го Перин, като се мъчеше да прикрие нетърпението си. Беше му все едно дали Арганда е трябвало да остави трима или сто стражи да вардят хазната на кралицата му. Собствената му кесия беше най-малката от трите, а беше събирал всяка жълтица или сребърник, които можеше да намери, за да я напълни. Загърна наметалото на раменете си, взе кесиите и излезе навън в сивото утро.

Дразнеше го, че станът се бе установил като за дълъг престой, но просто нищо не можеше да се направи. Мнозина от мъжете от Две реки вече спяха в шатри, светлокафяви кърпени платнища, а не на червени ивици като неговата, но всяка побираше по десетина души, с разнородните им оръжия, струпани отпред, а другите бяха превърнали временните си заслони в малки колиби от сплетени борови клонки. В най-добрия случай шатрите и колибите образуваха криволичещи редове; изобщо не приличаха на изпънатите редици при геалданците и майенците, но все пак наподобяваха донякъде на село, с пътеки и улички през снега, утъпкани до замръзнала кал. Всеки лагерен огън беше заграден от спретнат каменен кръг и около огньовете стояха мъже, загърнати в наметала, в очакване на закуската.

Това, което раздвижи тази сутрин Перин, беше тъкмо съдържанието на тези черни котли над огньовете. При толкова много излизащи на лов хора дивечът из околностите оредяваше, а всичко останало бе на изчерпване. Стигнали бяха дотам, че да търсят запасите на катериците, за да подсилват овесената каша, а толкова късно през зимата това, което намираха, в най-добрия случай се оказваше изсъхнало. Вкисналата смес донякъде пълнеше корема, но човек трябваше да е много гладен, за да я яде. Доколкото можеше да види, повечето хора гледаха гладно котлите. Последната от колите изтрополи през отвора, направен в кръга от изострени колове около лагера; кайриенските колари, загърнати до ушите, се бяха свили на каприте като черни вълнени чували. Всичко докарано от колите беше струпано в центъра на лагера. Опразнени, те подскачаха по коловозите, оставени от колите пред тях, и дългата колона потъваше в околната гора.

Появата на Перин с Берелайн и Арганда по петите му предизвика разбъркване, но не и между гладните мъже от Две реки. О, неколцина от тях кимваха крадешком към него — един-двама глупаци чак се прегънаха в кръста! — но повечето все още избягваха да поглеждат към него, когато наблизо се въртеше Берелайн. Идиоти. Безмозъчни идиоти! Имаше обаче и много други хора, скупчени малко встрани от неговата бяло-червена шатра, по пътеките между другите шатри. Един майенски войник в сива куртка и без оръжие притича, повел бялата кобила на Берелайн, поклони се и се наведе да задържи стремето. Анура вече беше яхнала тънкокраката си кобила, черна почти колкото тази на Берелайн беше бяла. С плитките й с мънистата, увиснали до кръста от качулката на наметалото й, Айез Седай сякаш почти не забелязваше жената, която уж трябваше да съветва, а се взираше с присвити очи към ниските айилски шатри, където не се движеше нищо, освен треперливите резки на пушека, излизащ от димоотводите. Едноокият Гален обаче, с червения си шлем, нагръдник и превръзка на окото, компенсира незаинтересоваността на тарабонската Сестра. Още с появата на Берелайн той изрева команда, която вкочани петдесетината Крилати гвардейци като статуи — дългите им, с червени ленти и увенчани със стомана пики щръкнаха нагоре, а когато и тя яхна кобилата си. Гален изрева нова команда и те като един се метнаха на конете.

Арганда изгледа навъсено най-напред айилските шатри, после се намръщи към майенците и накрая закрачи към струпаните от другата страна също толкова геалдански пиконосци в бляскава броня и конични зелени шлемове и заговори тихо на един, който, изглежда, ги командваше. Беше длъгнест мъж, казваше се Кирейн и Перин подозираше, че е със знатно потекло, заради надменния поглед иззад забралото на посребрения му шлем. Арганда беше толкова нисък, че Кирейн трябваше да се наведе, за да чуе какво му говорят, от което лицето на по-високия мъж се смрази още повече. Един от мъжете зад Кирейн носеше червено знаме с трите шестолъчи Сребърни звезди на Геалдан вместо пика със зелена лента, а един от Крилатата гвардия носеше майенския Златен ястреб на синьо поле.