Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

Слугиня влезе с метла и лопата да събере парчетата стъкло. Гедер й хвърли един поглед, после забрави за нея. Въздухът, който нахлуваше през счупения прозорец, беше студен, но Гедер не извика човек да смени стъклото. Коженият плащ беше на раменете му и го топлеше. А и да не беше, какво от това.

Светлината се придвижваше по стените, зачервяваше се с наближаването на залеза. Първокръвен влезе в стаята, поколеба се, после сложи още дърва в камината и раздуха огъня. Гедер усещаше, че краката го болят, но не помръдна да ги раздвижи. Същият мъж се върна след малко с парче кожа, което закрепи за черчевето на счупения прозорец. В стаята притъмня.

Не беше честно, че Терниган ще се измъкне безнаказано от това. Той го беше сложил начело, макар да знаеше, че Гедер няма верни хора, които да му помагат в управлението на града. Ако някой заслужаваше да се черви заради проблемите във Ванаи, това беше лорд-маршалът. Но нямаше да стане така, разбира се. Защото ако Терниган понесеше вината за своя избор в лицето на Гедер, значи крал Симеон трябваше да понесе вината, че е поверил командването на Терниган. Не, вината щеше да падне върху Гедер и върху никой друг.

Въпреки това Гедер не проумяваше от какви съображения се е водил Терниган в избора си. Всички бяха изумени от назначението му. Самият Гедер недоумяваше, преди Джори Калиам да му предложи правдоподобно обяснение за неочаквания подем в кариерата му. Всички смятаха назначението му за нелепо. Единствените, които имаха някаква вяра в способностите му, бяха самият Гедер и лорд Терниган. Единствено те двамата бяха сметнали, че Гедер би могъл да се справи, но въпреки това…

Или пък не. Ами ако никой не беше вярвал в способността му да се справи? От самото начало?

— О — каза Гедер на празната стая.

Обърна се и се олюля. Твърде дълго беше стоял прав и неподвижен. Докуцука до канапето, което беше най-близо до огъня. Съзнанието му сякаш по своя воля оглеждаше проблема от всички страни. Колко пъти беше чувал да казват, че Ванаи е малка фигурка в една много по-голяма игра? Едва сега разбираше значението на тази метафора.

Първо: болеше го да признае, но беше факт, че не притежава нужната компетентност да управлява града.

Второ: въпреки това Терниган го беше посочил за негов управник.

Трето: Терниган не беше глупак.

Следователно Терниган — по някакви свои причини и в желанието си да угоди на неизвестно кого — искаше Ванаи да се срине в хаос. А Гедер бе преценен като приемливата жертва.

Когато се усмихна, раната на сцепената му устна се отвори. Когато се разсмя, от раната потече кръв.

„Ваше величество — започваше писмото, — като протектор на Ванаи аз стигнах до неизбежното заключение, че политическата среда в кралския двор обрича на провал дългосрочния контрол върху града.“

Плъзна поглед по страницата. Вече беше написал няколко варианта на писмото. Цяла нощ се занимаваше с това. Някои звучаха гневно, други граничеха със самобичуването. Накрая се беше спрял на форма и съдържание, родеещи се с едно писмо, което Марас Тока беше изпратил на краля на Холскар преди няколко столетия. Пълният текст на писмото беше включен в една от неговите книги, стилът му беше едновременно въздействащ и сдържан. Гедер го беше променил достатъчно, за да не му тежи и плагиатство на съвестта, но беше запазил цялостната конструкция. Сгъна грижливо писмото, подписа се на външната страница, накапа червен восък и притисна в него служебния печат. Книгата с писмото на Марас Тока лежеше на масата. Гедер я прелисти отново. От седмици не се беше чувствал толкова спокоен. Намери откъса, който търсеше, и подчерта ключовата фраза.

„… разрушаването на Аастапал от Инис е било тактически ход, който да осуети завоевателните планове на Морад в същата посока…“

Спря поглед върху отметка, направена в полето със собствения му почерк. „Вълничките показват къде е хвърлен камъкът.“

О, да. Върнеше ли се в Камнипол, щеше да се заеме и с това. Алан Клин може и да не си даваше сметка, че е загубил поста си заради предателство. Гедер обаче го знаеше и нямаше да остави нещата така. Щеше да разбере какво се крие зад решението на Терниган. Но преди това имаше да свърши други неща.

Нощта беше истинско изпитание за него. Дългите тъмни часове се бяха точили мъчително под натрапчивия ритъм на собствените му мисли, на съзнанието, че са го използвали за нечии чужди цели. Че са го издигнали, за да се провали, и каква ще е цената на този провал. Беше плакал, беше изгарял в гняв. Ровил се бе книгите си, в докладите на служителите, в историята на Ванаи. Беше успял да поспи дори, за час.