Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

Крясъците откъм площада набраха сила. Гедер скочи от мястото си отиде при прозореца.

— Бог да ги порази! Защо не млъкнат?

Блъскаха се на стъпалата пред двореца. Двеста-триста души, които размахваха юмруци, камъни и сопи. Две дузини антийски войници им преграждаха пътя, първата редица с извадени мечове, втората — с лъкове. Гедер видя Джори Калиам да крачи между войниците. Тълпата се люшна няколко стъпки напред, после се отля отново.

— Ще говоря с тях — каза Гедер.

— Милорд?

— Кажи им, че излизам — продължи Гедер. — Ще им обясня какъв е проблемът и че ще го оправя.

— Както желаете, милорд — каза сър Алинтот, поклони се и излезе.

Гедер нареди на слугите да му донесат черния плащ, който беше приел вместо дължими данъци. Специфичната миризма на кожата му вдъхваше увереност, а и наметалото наистина беше скроено добре. Докато слизаше по широкото стълбище от полирано дърво и пресичаше просторното преддверие, му хрумна, че носи плаща така, както друг би носил маска. Наметалото беше впечатляващо като материал и изработка, затова той се скриваше в него може би с надеждата, че хората ще видят дрехата, а не човека, който я носи.

По негов знак две притеснени тимзински слугини отвориха вратите и Гедер излезе навън. Войниците, охраняващи входа на двореца, му се сториха по-открити за нападение сега, когато стоеше зад тях, вместо да ги гледа от прозореца горе. Тълпата пък изглеждаше по-многобройна. Видяха го, затаиха дъх за момент, после се разкрещяха с нови сили. Сопи и юмруци разбъркаха въздуха. Стотици лица се вдигнаха към него с раззинати усти и оголени зъби. Гедер преглътна и тръгна напред.

— Какво правиш? — попита го Джори Калиам.

— Спокойно — отвърна Гедер и вдигна ръце, призовавайки тълпата да се смълчи. — Чуйте! Чуйте ме!

Първият камък беше като трик на хитрец: тъмно петънце на фона на небето, по-малко от птиче, издигна се от задния край на тълпата и застина неподвижно във въздуха. Едва в последните метри илюзията се развали и камъкът полетя право към лицето на Гедер.

Ударът го отхвърли назад, за миг целият свят утихна и се отдалечи, светлината помръкна. После рев разцепи въздуха и тълпата се юрна напред. Един глас надвика хаоса:

— Стреляйте! Задръжте позицията! — изрева Джори Калиам.

Стрела профуча над Гедер, перата й жужаха. Удари се в стената и се скърши. Някой го хвана за лакътя и го издърпа назад по стъпалата. Лявата му буза смъдеше, в устата му имаше вкус на кръв.

— Влез вътре и не излизай повече — извика Джори. — И стой далеч от прозорците.

— Добре — отвърна Гедер. Още един камък профуча покрай него. Той се метна напред, хукна към сигурността на стените. Веднага щом влетя през прага, слугините затвориха вратите и наместиха тежката дървена греда в скобите. Гедер седна на стълбите, обгърнал с ръце коленете си. Виковете откъм площада прераснаха в крясъци. Нещо изтрещя, чу се женски писък. Гедер осъзна, че се клати напред-назад, и спря. Оръженосецът му доприпка с влажна кърпа да изтрие кръвта от лицето му.

След часове сякаш, а навярно само след минути, крясъците затихнаха. Когато прецени, че тишината се е проточила достатъчно, Гедер даде знак на робите. Отлостиха вратата и Гедер надникна навън. На площада имаше само антийски войници. Пет тела лежаха под стъпалата, кръвта им аленееше неприлично под светлината на силното обедно слънце. Стрелците стояха все така на позиция, със стрели на лъковете, но с неизпънати тетиви. Джори Калиам стоеше в центъра на площада, заобиколен от половин дузина мечоносци. Гедер чуваше насечения ритъм на речта му, но не различаваше думите. Обърна се и изкачи стълбището към частните си покои. Някой беше успял да метне камък достатъчно високо и да счупи един от прозорците. Парчетата стъкло отразяваха слънчевата светлина.

Не така трябваше да се развият нещата. Даден му беше шанс да се докаже, а провалът вече чукаше на вратата. Гедер не разбираше къде бърка, но беше факт, че всяко негово решение поражда два нови проблема, всеки по-лош от предишния. Знаеше, че войниците не го уважават. Че ванайците го презират. Не беше достатъчно компетентен да управлява сам цял град, а нямаше достатъчно поддръжници, които да го правят вместо него. Искаше Терниган да го отзове у дома, както беше отзовал Клин. Да го повикат в столицата за отчет — или дори да го отзоват позорно — би било по-добре, отколкото да остане тук.

Само дето си представяше разочарованието на баща си. И ясно чуваше утешителните му думи, фалшиво бодрия тон. „Ти направи всичко по силите си, момче. И аз се гордея с теб.“ Представяше си как баща му се опитва да го предпази от срама на провала. А всичко беше за предпочитане пред това. Да умре в ръцете на побесняла тълпа беше за предпочитане. От униженията болеше, но тях Гедер щеше да издържи някак. Ала да види и баща си унижен щеше да му дойде в повече. Трябваше да има начин. Трябваше да има.