Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

Досън присви очи, наострил сетива за някакъв признак на двуличие. Исандриан погледна кучетата, които му се зъбеха заплашително, после вдигна поглед към Досън. По лицето му нямаше страх.

— Мога да изчакам, ако искаш първо да говориш с нея.

— За какво си дошъл?

— Заради доброто на кралството — каза Исандриан. — Ние сме светски хора, лорд Калиам. И двамата знаем накъде води пътят, по който сме поели.

— Не знам за какво говориш.

— Всички го знаят. Всички говорят за това. Кликата на Исандриан срещу кликата на Калиам, а крал Симеон се мята между двете според това накъде духне вятърът.

— Не позволявам на никого да говори пред мен така за негово величество.

— Може ли да стана, лорд Калиам? Или честта ви задължава да насъскате кучетата си срещу невъоръжен човек?

Умората в гласа на Исандриан озадачи Досън. Той прибра меча в ножницата и даде кратък знак на кучетата. Те се дръпнаха назад и притихнаха. Исандриан се изправи. Досън беше забравил колко е висок. Висок, самоуверен, спокоен и много по-царствен от крал Симеон. Бог да е на помощ на всички!

— Защо поне не поговорим за примирие? — каза Исандриан.

— Ако имаш да казваш нещо, кажи го — отвърна Досън.

— Добре. Светът се променя, лорд Калиам. Не само тук. Холскар е на път да свали краля си и да избере нов. И в Саракал, и в Еласе дадоха концесии на търговците и фермерите. Властта на нобилитета в чистия си вид залязва и ако искаме Антеа да бъде част от новото време, ние също трябва да се променим.

— Тая песен вече съм я чувал. И мелодията не ми харесва.

— Няма значение дали ни харесва, или не. Промяната вече е в ход. И ние или ще яхнем вълната й, или ще се опитаме да спрем с диги пороя.

— Тоест учредяването на вашия селски съвет е алтруистично действие в полза на короната, така ли? И разширяването на собственото ти влияние няма нищо общо? Корабче плува ли тука, момче? А?

— Мога да ти го отстъпя — каза Исандриан. — Ако ти отстъпя спонсорството на селския съвет, ще го вземеш ли?

Досън поклати глава.

— Защо? — попита Исандриан.

Досън се обърна и посочи кучетата, които седяха напрегнати зад него.

— Погледни ги, Исандриан. Те са добри животни, нали? Чудесни по своя си начин. Грижил съм се за всяко от тях, откакто бяха паленца. Храня ги. Осигурявам им покрив над главата. Понякога им позволявам да се качват на леглото ми и да ми топлят краката. Това означава ли, че трябва да ги облека в моите дрехи и да ги поканя на масата си?

— Хората не са кучета — каза Исандриан и скръсти ръце.

— Напротив. Преди три години един човек, който работеше моя земя, влязъл през нощта в къщата на съседа си, убил го, изнасилил жена му и пребил децата. Ти какво би ме посъветвал — да дам място на същия този боклук в съдебната зала? На съдийската банка? Сам да решава наказанието си? Или да действам по моему — да закова ръцете и пишката му за повален дънер и да го хвърля в реката?

— Не е същото.

— Същото е. Мъже, жени, кучета и крале. Всички ние си имаме своето място. Моето място е в двора, да подкрепям закона и короната. Мястото на селянина е на село, във фермата. Кажеш ли на един свинар, че му се полага място в двора, поставяш под съмнение социалния ред, включително и моето право да въздавам правосъдие за действията му. А изгубим ли това си право, лорд Исандриан, смятай, че сме изгубили всичко.

— Мисля, че грешиш — каза Исандриан.

— Ти прати хора да ме убият на улицата — каза Досън. — Изобщо не ме интересува какво мислиш.

Исандриан притисна длан към очите си и кимна. Изглеждаше измъчен.

— Онова беше дело на Маас. Вероятно и това не те интересува, но аз научих за случилото се впоследствие.

— Не ме интересува.

Замълчаха. Пламъците бърбореха в огнището. Кучетата се размърдаха. Бяха неспокойни, понеже не знаеха какво се очаква от тях.

— Няма ли начин да хвърлим мост между позициите си? — попита Исандриан, ала нещо в гласа му подсказваше, че знае какъв е отговорът.

— Откажи се от плановете и намеренията си. Разпусни кликата си. Дай ми главата на Фелдин Маас, забита на копие, а земите му — на моите синове.

— Значи не — каза Исандриан с усмивка.

— Правилно си разбрал.

— Честта ти позволява ли да напусна дома ти, без кучетата да ме нахапят?

— Честта ми го изисква — каза Досън. — Освен ако не си сторил нещо на жена ми.

— Дойдох да говоря с теб. С пръст не съм я пипнал.

Досън се отдалечи в другия край на стаята и щракна с пръсти. Кучетата доприпкаха при него, освобождавайки пътя на госта. Исандриан спря на прага.