Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

Чак когато Ярдем я събуди, като издърпа тежката книга с кожени корици от ръцете й, Ситрин си даде сметка, че за пръв път след случката с Опал е спала спокойно през цялата нощ.

Прости стълби от неогладено дърво и вкопани в скалата стъпенки обточваха склоновете на Прореза, впили се като лишеи в древните руини. Високо горе големите мостове прехвърляха пропастта, изградени от камък, стомана и драконов нефрит — Сребърният мост, Есенният мост, Каменният мост, и почти скрит в мъглата, Мостът на затворниците, от който висяха клетки и каиши за разпъване. По-ниско, където стените се сближаваха достатъчно, въжени мостчета гниеха бавно във въздуха. Между тях историята на града лежеше оголена, всеки пласт — спомен за епоха и империя, послужили за основа на следващата.

Досън, увит в обикновен кафяв плащ, приличаше на просяк от бунището в основата на Прореза или на контрабандист, отправил се към лабиринта от подземни проходи под Камнипол. Колкото до Винсен Коу, в очите на страничния наблюдател той можеше да мине за негов съучастник или за поредния син. Утринният скреж забавяше стъпките им. Вонята на издигащия се от Прореза въздух беше непоносима — коктейл от изпражнения, конски фъшкии, телесната миризма на животни и на хора, които живеят като животни.

Досън намери арката. Древен, напукан от стихиите камък с класическа форма и с надпис, които вече не се четеше, но и не бе заличен изцяло. От другата страна на арковидния вход мракът беше непрогледен.

— Това не ми харесва, милорд — каза ловджията.

— Не е необходимо да ти харесва — отвърна Досън и влезе с вдигната глава в мрака.

Зимата още държеше Камнипол в хватката си, но силата й се прекършваше. Тихи шумове вдъхваха живот на подземията — цвъртенето на първите насекоми, предвестници на пролетта, капчуците на топящ се сняг, мекият дъх на пръстта, която се събуждаше полека след дългата зима. До пролетта оставаха седмици, но минеха ли, всичко щеше да се разпука сякаш за една нощ. Досън поспря в широко помещение с купол и плочки — нечия отдавна изоставена баня — и му хрумна, че всъщност много неща следват един и същ модел в развитието си. Наглед безкраен застой, последван от смътни признаци за промяна, а после и самата промяна, внезапна и неудържима. Извади писмото от джоба си и се приближи до Коу да го прочете на светлината на факлата му. Канл Даскелин пишеше, че един от входовете щял да бъде отбелязан с квадрат. Досън примижа в мрака. Даскелин, изглежда, имаше по-силни очи от неговите…

— Ето го, милорд — каза Коу и Досън изсумтя. Сега и той различи знака. Досън тръгна по късия наклонен коридор, който го изведе до стълбище.

— Все още няма пазачи — отбеляза Досън.

— О, има, сър — каза Коу. — Минахме покрай трима. Двама стрелци и един, който при нужда да задейства заложен капан.

— Значи са се скрили добре.

— Да, милорд.

— Това май не те успокоява.

Ловджията не отговори. Коридорът свърши при гигантски камък с така огладена и излъскана повърхност, че светлината от факлата на Коу сякаш се удвои. Досън тръгна покрай камъка и в края на плавния обход зърна ответната светлина. Несъкрушими колони от драконов нефрит поддържаха нисък таван.

Десетина свещи изпълваха прашния въздух с мека светлина. И там, в кръг от издялани каменни скамейки, седеше Канл Даскелин. От лявата му страна седеше Одерд Фаскелан, стар познайник на Досън, от дясната — блед първокръвен мъж, когото Досън не познаваше.

— Досън! — каза Канл. — Вече започвах да се тревожа.

— Без нужда — каза Досън и даде знак на Винсен Коу да се оттегли назад към сенките. — Добре, че останах в града. Планирал бях да прекарам част от годината в Остерлингов хребет.

— Догодина — каза Одерд. — С божия помощ, догодина нещата ще си дойдат на мястото. Макар че предвид последните новини…

— Има новини? — попита Досън.

Канл Даскелин му махна към една скамейка срещу себе си и Досън седна. Бледият мъж се усмихна вежливо.

— Мисля, че не се познаваме — отвърна Досън на усмивката.

— Досън Калиам, барон на Остерлингов хребет — каза Даскелин, и той ухилен. — Нека ти представя решението на нашите проблеми. Това е Парин Кларк.

— За мен е чест, барон Остерлинг — каза бледноликият с напевния говор на Северобреж и Досън настръхна. Мъжът нямаше титла. Не беше антиец. Защо го бяха довели тук?

— Какви са новините? — попита Досън. — И какво общо има с тях нашият нов приятел?

— Той е женен за най-малката дъщеря на Коме Медеан — каза Одерд. — Живее в Северобреж. В Карс.