Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

— Благодаря ти — каза тя тихичко.

— Чувствах, че ти го дължа — каза майстор Кит. Стори й се уморен.

— Ще се връщаме ли?

— Ако си готова, да се връщаме.

Свечери се по-късно от очакваното: още един знак, че зимата е започнала да отпуска хватката си. Ярдем Хейн седеше на пода, кръстосал огромните си крака, и ядеше риба с ориз. Капитан Уестер крачеше напред-назад.

— Ако сбъркаме с избора на кораба — каза капитанът, — ще ни убият, ще хвърлят труповете ни на акулите и ще заживеят като царчета в някое пристанище на Фар Сирамис или Лионеа. Но пък ще трябва да минем само през митницата тук и в Карс. Тръгнем ли по суша, ще трябва да се справим с поне десетина бирници.

Ситрин сведе поглед към собствената си чиния с ориз. Стомахът й беше толкова свит, че й една хапка не можеше да преглътне. А с всяка дума на Уестер ставаше все по-зле.

— Може да се върнем — предложи Ярдем. — Обратно в Свободните градове и оттам на север. Или да се върнем във Ванаи дори.

— Без прикритието на керван? — каза Маркъс.

Тралгунът сви рамене в знак че приема възражението. Светлината на свещите и сенките, които хвърляха неуморните крака на капитана, играеха по навосъчените счетоводни книги на ванайската банка. Постоянните тревоги на Ситрин направиха кръг и се съсредоточиха отново върху тях, въображението й рисуваше образи на пропукан восък и мухлясващи корици и страници, кошмар, от който не можеше да се събуди.

— Може да си купим рибарска лодка — каза Ярдем. — Сами ще си я управляваме. Покрай брега.

— И ще плашим пиратите с поглед? — възрази Маркъс. — Крайбрежието на Кабрал гъмжи от корсари, които нападат търговските кораби, а крал Сефан не прави нищо по въпроса.

— С други думи, всичките ни възможности не струват — каза Ярдем.

— Така е. Добри варианти няма, а ще минат седмици преди лошите да станат достъпни — каза Маркъс.

Ситрин остави чинията си на пода и мина покрай капитан Уестер. Взе най-горната книга, огледа сумрачната, оцветена в златен светлик стая и видя късия нож, с който Ярдем си беше рязал сирене на обяд. Острието беше чисто.

— Какво правиш? — попита Маркъс.

— Не мога да избера подходящия кораб — каза Ситрин, — нито правилния път, нито мога да намеря керван за прикритие. Но мога да проверя дали книгите са се навлажнили и точно това смятам да направя.

— Да, а после ще трябва пак да ги запечатваме — каза Маркъс, но Ситрин не му обърна внимание. Восъчното покритие беше дебело колкото палеца й и се белеше трудно. Отдолу имаше плат, под плата имаше нов слой восък, по-тънък и по-мек, а най-отдолу — обвивка от пергамент. Книгата, която Ситрин извади от тези грижливо положени пашкули, изглеждаше така, сякаш току-що я е взела от писалището на магистър Иманиел. Ситрин я отвори и страниците се разлистиха сухи. Познатият почерк на магистър Иманиел беше като спомен от детството и Ситрин едва не се разплака. Плъзна пръсти по суми и отметки, баланси, транзакции, детайли по договори и проценти на възвръщаемост. Подписът на магистър Иманиел и кафеникавият кървав отпечатък на палеца му. Ситрин се потопи във всичко това, едновременно познато и чуждо. Ето го депозита, който гилдията на пекарите беше направила в банката, а отстрани, със синьо мастило, бяха нанесени лихвите, които банката е плащала ежемесечно върху депозита до падежната дата. Обърна страницата. На следващата бяха описани загубите, които банката беше понесла от изплатени застраховки в годината, когато лионейските бури бяха връхлетели невиждано късно за сезона. Рекапитулацията я потресе. Не знаеше, че загубите са били толкова големи. Затвори книгата, взе отново ножа и посегна да вземе друга. Маркъс и Ярдем още говореха, но тя не ги слушаше. Със същия успех можеше да са в друг град.

Следващата книга беше по-стара и проследяваше историята на банката, от лиценза за основаването й, през годишните баланси, почти до деня, когато Ситрин беше поела на път. Историята на Ванаи, написана с числа и отметки. Пак там, с червено, кратка бележка за Ситрин бел Саркор, която е приета за повереница на Медеанската банка, докато навърши пълнолетие и поеме контрола върху депозита, направен от нейните родители, минус разходите по отглеждането й. Не повече думи, отколкото бяха отделени за товар зърно или инвестиция в пивоварна. Смъртта на родителите й и началото на единствения живот, който тя познаваше, сместени в два реда.

Взе друга книга.

Маркъс спря да говори, изяде си вечерята и се сви на кревата. Полумесецът изгря. Ситрин проследяваше историята на банката все едно четеше стари писма от дома. Восък, плат и пергамент се трупаха край нея като хартия за подаръци. А в забутаните ниши на ума й, почти забравено покрай омаята на старото мастило и прашната хартия, растеше едно крехко усещане за възможност. Не увереност — още не, — но нейният предвестник.