Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

— Не бих взел парите ви дори да ги оставите в чорап на прага ми.

— Калиам! — каза Канл Даскелин, но банкерът продължи спокойно, все едно не се е случило нищо.

— … но в ситуация на мир и стабилност бихме се радвали да служим като посредник, ако от това ще има полза. Като незаинтересувана трета страна, ние бихме могли да осъществим контакт с хора, от които вие, благородните джентълмени, страните по разбираеми причини.

— Не ни трябва помощта ви.

— Разбирам — каза банкерът.

— Не ставай идиот — каза Даскелин. — Медеанската банка има клонове на остров Нарин и в Херез. В Еласе. Ако се стигне до улични стълкновения, ще ни трябват…

— Не бива да говорим за такива неща — прекъсна го Досън. — Имаме гости.

Банкерът се усмихна и кимна леко. На Досън му се прииска да го предизвика, но етикетът забраняваше дуелите с хора без благородническа титла. Този банкер си беше прост търговец, и толкова. Поизлъскан, вярно, но търговец. При други обстоятелства Досън изобщо не би обърнал внимание на човек от неговото тесто, но нещо в заученото му спокойствие го дразнеше ужасно. Направо го сърбяха ръцете да грабне меча. Веждите на Канл Даскелин се бяха събрали на възел, а Одерд местеше поглед между тримата като мишка, която наблюдава котешки бой.

— Познавам Парин Кларк и семейството му от години — каза Даскелин с овладяно напрежение. — Имам пълно доверие в неговата дискретност.

— Колко мило от твоя страна — каза Досън. — Аз пък го познавам от няма и един час.

— Моля ви, господа — каза банкерът. — Дойдох, за да изясня позицията си. Направих го. Ако лорд Калиам промени становището си, предложението на Медеанската банка остава в сила. Ако не, не е станало нищо лошо.

— Ще продължим този разговор някой друг път — каза Досън и се изправи.

— О, да. Ще го продължим — каза Даскелин. Одерд не каза нищо, но банкерът стана и се поклони на Досън, преди той да си тръгне. Винсен Коу го последва мълчаливо. Досън крачеше бързо през лабиринта от проходи в земята под Камнипол.

Когато най-сетне излязоха на улицата, краката го боляха, а ядът му беше преминал. Коу загаси факлата в една пряспа. Катранът остави мръсно петно в белия сняг. На идване Досън бе предпочел да върви пеша, вместо да дойде с карета, отчасти за да покаже на мутрите, наети от Исандриан, че не го е страх от тях, отчасти в името на дискретността. Да остави каретата с фамилния герб край Прореза, докато той се разхожда из столичните подземия, би било същото като да развее байрак. Не че съучастниците му държаха на дискретността. Къде му е бил умът на Даскелин?

Когато най-сетне стигна до къщата си, с изтръпнало от студения вятър лице, Досън се беше замислил толкова дълбоко, че не забеляза каретата, спряла пред конюшните. Старият тралгун, роб и портиер в имението, размърда притеснено уши.

— Добре дошъл у дома, милорд — каза той и сребърната му верижка издрънча, когато се сгъна в поклон. — Преди час пристигна посетител, милорд.

— Кой? — попита Досън.

— Къртин Исандриан, милорд.

Сърцето на Досън трепна, кръвта внезапно запя във вените му. Мразовитият въздух и ядът му заради срещата в подземията вече нямаха значение. Погледна Винсен Коу. Лицето на ловджията отразяваше като в огледало собствения му шок.

— И ти си го пуснал да влезе ?

Тралгунският роб сведе глава, уплашен и смутен.

— Милейди настоя, милорд.

Досън изтегли меча си и изкачи стъпалата по три наведнъж. Ако Исандриан беше пипнал Клара, това щеше да е най-кратката и най-кървава революция в историята на света. Досън щеше да изгори кокалите на Исандриан на площада и да се изпикае върху огъня. Влезе на бегом в преддверието, следван от Коу.

— Намери Клара — каза Досън. — Заведи я в стаите й и убий всеки, който понечи да влезе, ако не е от домакинството.

Коу кимна и хукна по коридора, бърз и тих като вятъра. Досън тръгна с тиха стъпка. Крачеше в собствения си дом с меч в ръка. Зад един ъгъл налетя на слугиня, която ахна и се ококори при вида на меча и господаря си. Кучетата го настигнаха пред зимната градина и тръгнаха след него, като скимтяха и ръмжаха.

Откри Исандриан в западната гостна стая. Седеше и зяпаше огъня в камината. Дългата му — в противоречие с модата — коса се разстилаше по раменете като лъвска грива, златисточервеникавите й отсенки в унисон с пламъците. Исандриан видя меча и вдигна вежди, но само толкова.

— Къде е жена ми? — попита Досън. Кучетата ръмжаха зад него.

— Нямам представа — отвърна Исандриан. — Не съм я виждал, откакто ме въведе тук да те изчакам.