Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

Над улиците се стелеше дим, осветен от пожарите в ниското и прибулващ луната. Пламъци изпълзяха по сградите край крепостната стена, издигнаха се и подпалиха въздуха отгоре. Долетя нов звук, нисък и еднообразен като от армия в поход. Гедер усети как земята потръпва под краката му и се огледа трескаво за свлачище или атака. За миг си помисли, че неволно е разбудил някой последен дракон, спал векове под къщите на Ванаи. Ала не, това беше просто гласът на огъня.

Портите се разтресоха, изметнати от горещината. На стената се появиха силуети, мъже и жени, които се опитваха да избягат от огъня. За кратък миг, ясно и внезапно като при светкавица, един от силуетите се открои на огнения фон. Жена, видя Гедер, но не можа да различи расата й. Жената размаха ръце, сякаш искаше да каже нещо важно. Изведнъж го облада мощен импулс да прати някого да я спаси, но жената вече я нямаше. Пламъците бяха стигнали до полупразните зърнени складове и зърното в тях се взриви като гръмотевица. Дим се извиси във вихрушка, водовъртеж от мрак, многократно по-голям от града. Вятърът, който брулеше Гедер, не беше вятър, а тягата на пожарите. Ревът на огъня беше толкова силен, че нищо не можеше да го надвика.

Гедер седеше с разширени очи под рехав дъждец от пепел. Жегата на умиращия град притискаше лицето му като пустинно слънце. Представял си бе как седи и гледа пожарите. Не си беше дал сметка, че Ванаи ще гори с дни.

Не си беше дал сметка за нищо .

— Да вървим — каза той. Никой не го чу. — Достатъчно! Да вървим!

Заповедта тръгна по своите пътища и антийската армия се отдръпна от пещта. Гедер се отказа със съжаление от замисления епичен жест. Каквото и да кажеше, щеше да бледнее пред пожарището.

Прибра се в палатката си, като се чудеше дали лагерът им не е твърде близо до горящия град. Ами ако пожарът прехвърлеше стените? Ами ако ги подгонеше?

Изгони оръженосеца си и се сви на походното легло. Беше уморен до смърт, а кошмарният вой на пожара не млъкваше. Впери поглед в тавана на палатката и видя там малкия женски силует, който размахва ръце и умира. Захапа ръката си до кръв с надежда да прогони звука.

Димът на десетки хиляди ванайци се издигаше в небето.

Новината за опожаряването на Ванаи заля Порте Олива. На Големия пазар и на пристанището, в кръчмите и в хановете, на стъпалата пред губернаторския дворец — сградата беше истински лабиринт от тухли и стъкло — подробностите се трупаха една връз друга, новините пристигаха с кораби по море, с коне по пътя или се раждаха във въображението на хората. Градът горял три дни. Антийската войска залостила портите и избивала всеки, който успеел да се прехвърли през стената. Каналите били пресушени, за да няма вода, с която да гасят пожарите. Преди да напуснат града, антийците разлели варели с масло по улиците. Горещината била такава, че камъните се пукали. Вятърът отнесъл миризмата на изгоряло чак до Макиа, а от дима залезите почервенели. Обгорени тела още задръствали язовете на Новипорт.

Ситрин чакаше всяка новина така, както просяците се оглеждат за изпусната монета. Отначало не повярва. Градовете не умират за една нощ. Нямаше начин улиците и каналите, които познаваше и обичаше, да са се превърнали в руини само защото някой е казал така, дори ако въпросният човек е антийски генерал. Това беше нелепо. Ала новините продължиха да пристигат, една и съща вест идваше от различни източници и постепенно неверието й увехна.

Ванаи беше мъртъв.

— Как си? — попита я Сандр.

Ситрин се наведе напред. Краката й се люлееха през ръба на актьорския фургон като на дете, което са настанили на висок стол. Обедната тълпа мърдаше край тях като бавна река. Ситрин се загледа в почти безцветната коса на кльощаво синайско момче, което си пробиваше път през навалицата. Миризмата на морска сол освежаваше въздуха и създаваше фалшиво впечатление за хладинка. Не знаеше как да отговори на въпроса, но се опита.

— Не знам. Трудно е да проумееш смъртта, когато наоколо гъмжи от хора. Тоест, знам, че магистър Иманиел го няма. Сигурно и Кам е загинала. Дечурлигата, които играеха по улиците, също са мъртви и това много ме натъжава. Но помисля ли си, че всичко е изчезнало — зеленчуковият пазар, големите къщи, баржите и всичко… Не знам. Всичко става някак… абстрактно?

— Това е добра дума — каза Сандр и кимна, сякаш знаеше за какво му говори.

— Не е останал никой, който да ме познава. Целият ми съзнателен живот мина във Ванаи. Там сякаш всички ме знаеха, така се чувствах. Знаеха каква съм. А сега, когато Ванаи го няма, сякаш и аз съм различна. Капитан Уестер, Ярдем Хейн, ти, майстор Кит и другите от трупата сте хората, които ме познават най-добре сега. В целия свят.