Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

— Ярдем ще вземе един — каза тя. — Смит и Хорнет могат да носят онзи, дребния. Сандр и Ситрин ще вземат онзи нещастник с брадата. Двама ще останат за количката. Микел ще гледа да не се катурнат, а ти и капитанът ще я теглите. Аз и Опал ще вземем факли и…

— Не — прекъсна я майстор Кит. — Опал ще остане с нас.

— Добре, тогава ще взема Ситрин — каза Кари, набрала инерция. — Опал ще помогне на Сандр.

— И какво точно ще правите със Ситрин? — попита Маркъс с тих глас.

— Ще се погрижим никой да не гледа към вас — отвърна Кари, пристъпи към леглото и седна до Ситрин. Прегърна я през раменете и се усмихна нежно. — Хайде, сестричке. Готова ли си да покажеш малко кураж?

Ситрин примигна да преглътне сълзите си.

— Кит? — каза Маркъс.

— „Глупостта на Андрикор“. Това е комедия от един кабралски поет — обясни майстор Кит. — Принцът на града умира в един бордей и героите трябва да пренесат тайно трупа му в семейното ложе, преди жена му да се е събудила.

— И как го постигат?

— Виж, това е комедия — каза майстор Кит и вдигна рамене. — Хайде, помогни ми с количката.

Факли нямаше, но двата малки ламаринени фенера в задната стаичка свършиха работа. С помощта на няколко топлийки и с наставленията на Кари роклите и на двете се скъсиха значително и се сдобиха с дълбоки деколтета на гърдите и гърба. Косите им провиснаха на хлабави букли — сякаш всеки миг ще се изсипят от фибите, — образ и подобие на останките от далеч по-благопристойни прически. Кари начерви устните, бузите и деколтето на Ситрин и в среднощния мрак двете грейнаха с обещание за евтин секс.

— Брой до триста, преди да тръгнете — каза майстор Кит на Кари. — Ако ти дам сигнал…

— Започваме да пеем — довърши Кари, после каза на Ситрин: — Раменете назад, сестричке. Трябва да привличаме погледите.

— Ярдем? — каза Маркъс, докато тралгунът нарамваше един от труповете.

— Сър?

— Денят, когато ще ме хвърлиш в канавката и ще поемеш отряда?

— Аз съм отрядът, сър.

— Добър аргумент.

Излязоха в мрака. Беше много студено и дъхът на Маркъс се кълбеше бял пред устата му. Паветата лъщяха заледени, откъм количката долиташе миризма на смърт — слаба, металическа и позната му до болка. До него майстор Кит дърпаше усилно количката, задъхан. Живите носеха мъртвите по черните улици, водени от звездната светлина и смътните спомени. Засъхваща кръв се спичаше по хълбока на Маркъс и подлютяваше раната му при всяка крачка. Но той стискаше зъби и крачеше напред. Беше като малка вечност, болката в пръстите му отстъпваше пред безчувственост, после се връщаше с нови сили. Зад себе си чу гласа на Кари да се извисява внезапно в мръсна песничка, а после, като тръстикова флейта към тромпет, в мелодията се вплете и гласът на Ситрин. Маркъс хвърли поглед през рамо. Една пресечка по-назад, вдигнали високо фенерите си, две оскъдно облечени жени говореха с патрул на градската стража. Маркъс спря, количката спря миг по-късно.

— Капитане — подкани го разтревожено майстор Кит.

— Това е пълна идиотия — каза Маркъс. — Това не е комедия и улицата не е сцена. Онези мъже имат мечове и да изправиш пред тях две беззащитни жени с надеждата, че всичко някак ще се нареди, е…

— Е каквото направихме, капитане — прекъсна го майстор Кит. — Направихме го и причината лежи в количката. А сега дърпай.

На светлика на фенерите Кари направи пирует и се разсмя. Един от стражарите наметна плащ през рамене на Ситрин. Маркъс чак сега осъзна, че е извадил ножа си. „Не може да им се има доверие“ — помисли си той, вперил поглед в мъжете от краличината гвардия, с плащовете им в зелено и златно. „Ти не можеш да им имаш доверие.“

— Капитане? — обади се Ярдем.

— Върви. Не спирай — каза Маркъс, стисна зъби и обърна гръб на малката сценка.

Отворът в дигата беше в най-източния край на града. Каменна алея, бяла от снега и птичите курешки, черна от леда и нощта, извеждаше високо над невидимия океан. Чайки гнездяха в пукнатини по дигата и в скалите отдолу. Една от пукнатините беше голяма колкото врата и не беше дело само на стихиите — била е разширена, преди векове навярно, за да приюти обсадно оръдие, отдавна проядено на прах от ръждата, с което градът да се защити срещу незнайни врагове, мъртви като труповете, които Маркъс се надяваше да изхвърли в океана.

Действаха бързо и мълчаливо. Ярдем застана на ръба, вдигна трупа от рамото си и го метна в предутринната мъгла. Следващи бяха Смит и Хорнет — като мъже, които помагат на прекалил с чашките приятел да прекрачи прага на дома си. След тях — количката с човешкия си товар. Последни на ръба застанаха Сандр и Опал, жената залитаща под тежестта на мъртвеца. С това и последният убиец изчезна. Плясък не се чу. Само тихият вой на вятъра, възраженията на чайките и далечният шепот на прибоя.